След това се обърнах към лентите. Пуснах заместителя на Алберт, вдървената, полуподвижна карикатура на програмата, която познавах и обичах, и той ми изнесе лекция за принципа на Мах и гош числата и за най-странни форми на астрофизическо размишление, за което някога бях мечтал. Всъщност не слушах; оставях гласа да минава покрай ушите ми. Това беше през втория ден.
После, от същия източник, научих всичко онова, което беше съхранено за Мъртвите. Почти всичко това вече бях слушал, но го изслушах още един път. Нямах нищо по-добро; и това беше през третия ден.
После имаше различни лекции за хичиянския рай и произхода на Древните, и възможните стратегии за общуване с Хенриета, и възможните рискове от страна на Древните, и това беше също през третия ден, и четвъртия, и петия.
Започнах да се чудя с какво ще запълня двайсет и два дни, така че се върнах отново към онези ленти, пуснах ги всичките и така запълних шестия ден, и осмия, и десетия; и на единайсетия…
На единайсетия изключих напълно компютъра и усмихнат зачаках.
Беше изтекъл половината ден. Висях на ограничителните ремъци в очакване на удовлетворението от единственото събитие, което това проклето пътуване можеше да ми донесе: примигващото изригване на златни искри в кристалната спирала, което щеше да означава, че времето на обръщане е достигнато. Не знаех кога точно трябва да се случи. Може би не през първия час на деня (и то наистина не се случи). Може би не също през втория, или третия… и също не се случи. Не през тези часове, нито пък през четвъртия, или петия, или часовете след него. Въобще не се случи през единайсетия ден.
Нито през дванайсетия.
Нито през тринайсетия.
Нито през четиринайсетия: и когато въведох данни, за да проверя дали правилно съм пресметнал дните, компютърът ми съобщи онова, което не исках да науча.
Беше много късно.
Дори да достигнех средата на пътя през този ден… дори през следващата минута… нито водата, нито храната, нито въздухът щяха да стигнат, за да оцелея до края.
Можеха да се направят някои икономии. Направих ги. Само навлажнявах устните си, вместо да пия, спях колкото можех, стараех се да дишам колкото се може по-повърхностно. И най-после настъпи обръщането — на деветнайсетия ден. Осем дни закъснение.
Когато въведох данните в компютъра, резултатът беше безмилостен и ясен.
Пътят бе преполовен много късно. След деветнайсет дни оттук-нататък корабът може би щеше да пристигне на хичиянския рай, но без жив пилот на борда. Тогава вече щяха да са минали най-малко шест дни от моята смърт.
ДЪЛГАТА НОЩ НА СЪНИЩАТА
Щом научи да разбира езика ни Древните, те започнаха да й приличат повече на личности. Всъщност те не бяха Древни. Или поне не онези трима от тях, които я пазеха, и хранеха, водеха на сеанси през дългата нощ на сънищата. Те се научиха да я наричат Джанин, или нещо достатъчно близко до Джанин. Имената им бяха доста сложни, но всяко име имаше и кратка форма — Тар, или Тор, или Хууи — на което отговаряха при нужда или игра. Бяха игриви като кученца, но бяха и грижливи. Когато тя излизаше от синия пашкул изтерзана и изпотена от един друг живот и друга смърт — от урок в курса, предписан й от от Най-древния — там имаше винаги някой от тях да я успокоява, да й говори нежно, да я милва.
Това обаче не беше достатъчно! Нямаше такава утеха, която да компенсира онова, което изживяваше в сънищата отново и отново.
Всеки ден беше едно и също. Няколко часа неспокойно и неотморяващо спане. Хранене. Понякога игра на криеница или гоненица с Хууи или Тор. Друг път разходка из рая, винаги пазена от Тар или Хууи, или от някой друг, който нежно ще я върне обратно към пашкула, ще я сложи в него и тогава, в продължение ни часове, понякога приличащи на цял човешки живот. Джанин беше сякаш някой друг. И някой толкова странен! Мъж. Жена. Млад. Стар. Луд. Сакат. Винаги бяха различни. Повечето от тях въобще не бяха хора, особено най-ранните, Най-древните.