От животите, които „сънуваше“, най-новите бяха най-близки до нейния. Поне не бяха същества, различни от Тор, или Тар, или Хууи. Обикновено не бяха страшни, макар че всеки от тези сънища завършваше със смърт. В тях тя изживяваше произволни и хаотични преживявания от кратките им и рисковани, или скучни и тежки животи, взети от тяхната памет и записани в запомнящи устройства. Когато започна да разбира езика на похитителите си, тя научи, че животите, които изживява, бяха специално избрани (по какви критерии?) за съхранение. Така че всеки от тях представляваше един специален урок. Всеки сън й даваше опит, който тя, разбира се, научаваше. Така тя се научи да говори с живите; да разбира тяхното мистериозно съществуване; да осъзнава маниакалната им потребност да се подчиняват. Те бяха роби! Или любимци? Когато вършеха онова, което им нареди Най-древният, те бяха послушни и, следователно, добре. В останалите случаи, макар и редки, бяха наказвани.
През това време понякога тя виждаше Уон или сестра си. Поради някакви съображения те бяха отделени от нея. Отначало тя не разбираше защо; после й стана ясно и се изсмя вътре в себе си на шегата, която беше прекалено тайна, за да я сподели дори с шегаджията Тор. Ларви и Уон също бяха подложени на обучение, което понасяха не по-добре от нея.
В края на шестия „сън“ тя можеше да говори с Древните. Устните и гърлото й не можеха съвсем точно да издават чуруликащите и жужещи гласни, но все пак я разбираха. И което е по-важно, тя можеше да разбира техните заповеди. Това й спести неприятности. Когато трябваше да се върне в килията си, не беше необходимо да я блъскат, а когато трябваше да се къпе, не се налагаше да я събличат. Към петнайсетия сън тя, (както и Ларви и Уон) вече знаеше всичко, което можеше да се научи за хичиянския рай, включително и факта, че Древните не бяха и никога не са били хичиянци.
Дори и Най-древният.
Тогава кой беше Най-древният? Уроците не даваха отговор на този въпрос. Тар и Хууи й обясниха, доколкото можаха, че Най-древният беше Бог. Този отговор не я задоволи. Този бог приличаше твърде много на онези, които му се кланяха, за да бе построил хичиянския рай или някоя част от него, включително и собственото си тяло. Не. Раят е бил построен от хичиянците с цел, която беше известна само на тях. Най-древният не беше хичиянец.
През цялото това време голямата машина отново беше неподвижна, безчувствена, почти мъртва, спестяваща намаляващия се остатък от живот. Когато Джанин минаваше през централното вретено, тя я виждаше да стои там, все още като статуя. От време на време се виждаше слаба, бледа светлина около външните й сенсори, сякаш щеше да се събуди. А може би ги следеше през затворените си очи. Когато това се случваше Хууи и Тар ускоряваха своя ход. Тогава нямаше гоненица или шеги. Тогава всичко беше абсолютно тихо. Един ден тя се размина с Уон на път за пашкула, от който той се връщаше, и Хууи й разреши да разменят по две думи.
— Изглежда страшно — каза Джанин.
— Ако искаш, мога да го разруша — изперчи се Уон, като гледаше нервно през рамо към машината. Беше го казал обаче на английски и имаше благоразумието да не го преведе на техните пазачи. Тонът на гласа му обаче бе достатъчен, за да разтревожи Хууи и той побърза да отведе Джанин.
Джанин почти се привърза към похитителите си, доколкото човек може да се привърже към едно голямо, добро ескимоско куче, което може да говори. Трябваше й много време, за да мисли за едно такова младо и женско същество като Тар, че е млада и жена. Всички имаха рядко окосмяване по лицето и силно изпъкнали и масивни чела, характерни за развитите мъжки примати. Но с опознаването им те се превърнаха в индивиди, а не просто екземпляри от класа „тъмничари“. По-едрият и по-тъмен мъжкар се казваше „Тор“, но това беше само една сричка от неговото дълго трудно име, от което Джанин можа да разбере само думата „тъмен“. Това не се отнасяше до цвета не кожата му. Всъщност той беше по-рус от другарите си. Отнасяше се до неговите детински приключения в една част на рая, толкова странна и толкова рядко посещавана, че беше слабо осветена дори и от вечните стени от хичиянски метал. Тор подрязваше брадата си така, че тя се спускаше надолу от челюстта му като два обърнати рога. Той си правеше шеги с Джанин, като й казваше, че ако нейният мъжкар, Уон, е фертилен, както изглежда, че е бил, докато е живял заедно с Ларви, той ще поиска разрешение от Най-древния лично да я оплоди. Джанин се усмихваше на тази шега, но не се страхуваше. Не се отвращаваше защото Тор беше добър сатир и тя вярваше, че той ще оцени жеста. Все пак тя започна да си дава сметка, че вече не е сополиво дете. С всеки продължителен сън тя съзряваше. В тях тя изживяваше полови сношения, които в живота си не бе имала — и често болка, и почти винаги края, смъртта. Тези записи не могат да се направят от жив човек, обясняваше й Хууи, когато беше сериозен; и той беше съвсем угрижен, когато й обясняваше начина, по който се отваря мозъкът и се въвежда в машината, която прави записите. Когато й разказа това, тя стана малко по-зряла.