— Да, по тази линия трябва да действаме, ако можем да решим тъжбата в съда. Но има един или два твърде съмнителни прецедента. Може би дори и не съмнителни… нейният адвокат смята, че са добри, макар да са били доста отдавна. По-значимият е за един човек, който подписал договор за петдесет хиляди долара, за да мине по въже над Ниагарския водопад. Ако не мине, няма да получи нищо. Той паднал след като минал половината. Съдът решил, че е изпълнил договора и трябвало да му платят…
— Но това е лудост, Мортън!
— Такава е практиката, основана върху прецеденти, Робин. Но аз ти казах, че не трябва много да се тревожиш. Мисля, че вероятно ще се оправим, само че не съм съвсем сигурен. До два дни трябва да внесем молба за явяване. Тогава ще видим как ще тръгнат нещата.
— Добре. Изчезвай, Мортън — казах аз и станах, защото бях абсолютно сигурен, че вече е време за обяд. Наистина, Еси вече влизаше в стаята, и, за мое разочарование, беше напълно облечена.
Еси е хубава жена и едно от удоволствията да бъда неин съпруг вече пет години е, че с всяка година тя ми изглежда все по-хубава. Еси сложи ръка на врата ми, докато отивахме към верандата, на която се хранехме, и обърна глава да ме погледне.
— Какво има, Робин? — понита тя.
— Нищо, скъпа — отговорих аз. — Просто смятах да те поканя да вземеш един душ с мен след обяда.
— Ти си разгонен стар пръч, старче — каза тя строго. — Не можем ли да се изкъпем довечера, когато естествено и неизбежно ще трябва да си лягаме?
— Довечера трябва да бъда във Вашингтон. Утре ти пък ще бъдеш в Таксън за твоята конференция, а през уикенда трябва да отида на медицински преглед. Няма значение.
Тя седна на масата.
— Ти си жалък стар лъжец — отбеляза тя. — Яж бързо, старче. В края на краищата човек не може да взема толкоз много душове.
Казах й:
— Знаеш ли, Еси, че ти си едно много чувствено същество? Това е една от най-добрите ти черти.
Преди закуска тримесечният отчет за моите мини за храна беше на бюрото ми във вашингтонския ми апартамент. Положението беше по-лошо, отколкото очаквах. Под хълмовете на Уайоминг бяха изгорели най-малко два милиона долара и всеки ден изгаряха по около петдесет хиляди, и така до пълното потушаване на огъня, ако въобще беше възможно да бъде потушен. Това не означаваше, че съм в беда, но можеше да означава, че част от взетия лек кредит вече не бе лек. Този факт бе известен не само на мен; докато стигна до Сената за изслушване, вече го знаеше цял Вашингтон. Дадох набързо показанията, в същия дух, както и по-рано, и когато свърших, сенаторът Праглер прекъсна заседанието и ме взе на късна закуска.
— Не мога да те разбера, Робин — каза той. — Този пожар не те ли вразуми?
— Не. А и защо трябва да ме вразуми? Аз говоря за преимуществата в дългосрочна перспектива.
Той поклати глава.
— Човек със значителни акции в мините за храна… Ти… молиш за по-високи данъци за мините! Просто няма смисъл.
Отново му обясних всичко. Взети като цяло, мините за храна лесно можеха да отделят примерно десет процента от брутните си печалби — за възстановяване на Скалистите планини, след като се изкопаеха шистите. Но никоя фирма сама не може да си позволи това. Ако го направехме ние, лесно можехме да загубим конкурентните си позиции и да станем плячка на другите.
— Ако тази поправка бъде приета, Тим — казах аз, — всички ще бъдат принудени да сторят това. Цените на храната ще нараснат, да… но не много. Според моите счетоводители с не повече от осем-девет долара на човек за година. Затова пък околностите отново ще се възстановят.
Той се изсмя.
— Ти си съдбоносен човек. С всички тези твои наивни реформаторски добри и безуспешни намерения… и с твоите пари, да не говорим за онези неща… — Той кимна към отличителните гривни, които продължавах да нося на ръката си, три на брой, по една за всяка мисия, при които бях изплашен до смърт, когато ги получих като изследовател на Гейтуей. — Защо не участвуваш в изборите за сенатор?
— Не искам, Тим. Освен това, ако се кандидатирам от Ню Йорк, ще се състезавам с теб или Шейла, а аз не искам това. Не съм прекарал толкова много време на Хаваите, за да обеднея. Пък и няма да се връщам в Уайоминг.
Той ме потупа по рамото.
— Само този път — каза Праглер. — Ще използвам стара политическа сила. Ще се опитам да прокарам твоята поправка заради теб, Робин, макар че само един Господ знае какво ще използуват конкурентите ти, за да я спрат.