— Разбира се, Робин, но най-напред трябва да се открие всяко ветрило, да се прочете, да се запише и да се кодира за компютърно сравняване и тогава…
— Не искам да слушам — отвърнах аз. — Просто го направи… Какво има?
Изразът му се беше променил.
— Това е въпрос на средства, Робин — отговори той извинително. — Ще отнеме много машинно време.
— Направи го! Дотам, докъдето можеш. Ще наредя на Мортън да продаде още някоя и друга акция. Какво друго има?
— Нещо приятно, Робин. — Той се усмихна и се сви, докато в ъгъла на бокса остана само едно малко лице. В центъра на екрана се появиха цветове, които се сляха в комплект хичиянски контролни прибори, показващи цветна структура върху пет или десет панела. Другите бяха тъмни. — Знаеш ли какво е това, Робин? Това е съчетание от всички известни полети на Гейтуей, които са завършили на хичиянския рай. Всички структури, които виждаш, са еднакви в седем известни мисии. Другите се различават, но може с доста голямо основание да се допусне, че те не са директно свързани с настройката на курса.
— Какво искаш да кажеш, Алберт? — попитах аз. Беше ме изненадал. Усетих, че бях започнал да треперя. — Да не би да искаш да кажеш, че ако изберем такива настройки, можем да отидем на хичиянския рай?
— С вероятност нула деветдесет и пет, да, Робин — кимна той с глава. — Аз идентифицирах три кораба, два на Гейтуей и един на Луната, които ще приемат такава настройка.
Облякох си пуловера и отидох да се разхождам край водата. Не исках повече да слушам.
Дъждовалните машини работеха. Събух обувките си, за да мога да почувствам меката мокра трева, загледах се в няколко момчета близо до плажа Няк, които хвърляха блесна за костур по посока на вятъра и си мислех: всичко това получих, като си рискувах живота на Гейтуей. За това заплатих с живота на Клара.
После си помислих: искам ли отново да рискувам всичко постигнато, да рискувам живота си?
Всъщност не ставаше въпрос за желание. Ако някой от тези кораби замине за хичиянския рай и мога по някакъв начин да се промъкна на него, щях да отида.
Тогава благоразумието надделя и аз разбрах, че в крайна сметка не мога да отида. Не на моята възраст. И не при отношението, което имаше „Гейтуей Корп.“ към мен. И, преди всичко, не сега. Астероидът Гейтуей се движи по орбити под прав ъгъл спрямо еклиптиката. Пътуването дотам от Земята е скучно и продължително — според кривите на Хофман двайсет месеца или повече, а при повишено ускорение над шест. Тези кораби можеха да отидат и се върнат за шест месеца. Разбира се, ако въобще се върнат.
Осъзнаването на действителността ми донесе колкото облекчение, толкова и болезнено, неутолимо чувство за загуба.
Зифрид фон Шринк никога не ми каза как да се освободя от чувството за двойнственост (или вина). Той ми каза как да се справям с тях. Рецептата е главно човек да се остави да ги почувства. Рано или късно те сами ще отзвучат. (Според него.) Най-малкото няма да са парализиращи. Така че докато оставях тази раздвоеност да догори и се превърне в пепел, аз се разхождах покрай водата, радвах се на въздуха, който бълбукаше изпод тръбите, и гледах горделиво към къщата, в която живеех и крилото, в което моята, от известно време платонична жена, се чувства добре и си почива. Каквото и да вършеше, не го вършеше сама. На два пъти такси докарваше някого от спирката на метрото. И двамата докарани бяха жени; сега отново пристигна едно такси и от него излезе мъж, който се оглеждаше доста неуверено, докато таксито обърна и се понесе към следващото повикване. Нещо се усъмних, че този мъж не търси Еси; но не можех да измисля никаква причина, поради която да търси мен, или най-малкото, ако имаше да урежда нещо с мен, защо не се бе свързал с Хариет. Така че бях много изненадан, когато високоговорителната тръба под стрехата се извъртя към мен, а гласът на Хариет каза:
— Робин? Тук е някой си мистър Хагенбуш. Мисля, че трябва да го приемеш.
Беше много необичайно за Хариет. Обаче обикновено тя беше права, така че тръгнах през моравата, изплакнах босите си крака под френските прозорци и поканих мъжа в кабинета. Беше доста възрастен човек, с розови бузи, плешив, с елегантни бакембарди и изискан американски акцент — не такъв, какъвто обикновено имат родените в Съединените Щати.
— Благодаря ви много, че ме приехте, мистър Бродхед — каза той и ми подаде визитната си картичка, на която пишеше: Herr Doktor Advokat Wm.J.A. Hagenbush
— Аз съм адвокат на Петер Хертер — каза той. — Пристигнах тази сутрин от Франкфурт, защото искам да сключа с вас едно споразумение.
Колко странно от негова страна, помислих си аз; да идва лично, за да прави бизнес! Но ако Хариет иска да се срещна с тази стара отрепка, сигурно се е консултирала с моята юридическа програма, така че попитах: