— Боже Господи! Трябва да построя дестилатор от нищо, а също и да стана водоносец? А какво ще кажеш за друг подвижен биоанализатор, така че това да не се повтори?
Вера подреди въпросите, после отговори:
— Да, мисля, че е правилно — съгласи се тя. — Ако желаеш, ще ти приготвя монтажни чертежи. Също… мистър Хертер, може би желаеш да разбереш как по-добре да използваш храната „ЧОН“ в диетата си, след като престанеш да изпитваш остри неблагоприятни реакции от нея.
— С изключение, разбира се, на факта, че има вкус на храна за кучета — изръмжа той. — Добре. Веднага изготви монтажни чертежи. На хартия, с използуване на наличните материали, нали разбираш?
— Да… мистър Хертер. — Компютърът замълча за известно време, за да може да провери наличните материали и компоненти и да обмисли връзките, които трябваше да се направят. За интелекта на Вера това беше доста трудна задача. Петер наля чаша вода и си изплакна устата, после навъсен разгъна един от най-малко отблъскващите пакети с „ЧОН“-таблетки и нерешително захапа едно крайче. Докато очакваше да види дали отново ще го повърне, изведнъж осъзна факта, че може да умре тук и то самотен. Дори нямаше възможността — която винаги смяташе за гарантирана — да захвърли всичко и да се върне самичък на Земята… не, никаква възможност, ако най-напред не сипеше вода, както бе казала Вера и осигуреше всичко останало. И въпреки това с всеки ден съблазънта растеше… Разбира се, това означаваше да изостави дъщерите и зет си.
Но дали те щяха да се завърнат някога? Ами ако онова грубо момче завъртеше друг ключ, а не онзи, който трябва, или пък им се свършеше горивото? Или се случеше нещо друго. Да предположим, казано накратко, че щяха да умрат? Трябваше ли тогава да ги чака, докато и той самият умреше? И какво щеше да спечели човечеството, ако той загине тук и се наложи всичко да започне отново с друг екипаж… а самият той, Шварце Петер, да остане без награда, без слава и власт, в края на живота си?
Или… тази мисъл го порази… може би има друга възможност? Този проклет Завод за храна е настроен така, че да продължава курса си. Какво би станало, ако успее да разгадае контролното му табло и да го пренасочи? Какво би станало, ако може да разбере как да промени посоката, в която се движи и да го закара на Земята, и то не за години, а веднага, за часове? Разбира се, това ще обрече на гибел семейството му. Пък може и да не е така! Може би те ще се върнат, ако въобще сторят това, на Завода за храна, независимо къде се намира той. Дори на орбита около Земята! И как чудесно и отведнъж това би решило проблемите на всички…
Той хвърли остатъка от пакета в санитарното кошче, за да бъде използван заедно с другите органични отпадъци. Du bist verruckt, Peter20! сгълча се той. Недостатъкът в тази мечта не можеше да се пренебрегне: отчаяно беше търсил да открие начина за управление на Завода за храна, но не бе успял да го открие.
Щракането на принтера го върна към действителността. Той взе листата от машината и за момент се намръщи над тях. Толкова много работа! Най-малко двайсет часа! И не просто време, а толкова много физически труд! Ще трябваше да излиза в откритото пространство, за да вземе тръбите от подпорите, които поддържаха предавателя, да ги отреже, а после да ги завари и да направи от тях спирала за кондензаторната част на дестилатора! Усети, че бе започнал да трепери. Едва успя навреме да стигне до санитарния възел.
— Вера! — излая той. — Имам нужда от лекарство!
— Веднага… мистър Хертер. Да. В санитарната чанта ще намериш таблетки, отбелязани с…
— Празноглавка! Санитарната чанта замина в страната на пиленцата!
— О, да… мистър Хертер. Един момент. Да. Програмирала съм ти подходящи лекарства. Ще ми трябват двайсет минути да ги приготвя.
— След двайсет минути ще съм мъртъв — озъби се той. Нищо не можеше да се направи и той се видя принуден да седне и цели двайсет минути да слуша как червата му къркорят, да усеща как напрежението в него нараства. Болест, глад, самота, преумора, негодувание, страх. Гняв! Много вектори. Един сумарен вектор. Когато от изходящата част на Вера се подаде лекарството, този вектор бе заглушил всички останали. Петер лакомо глътна лекарствата и се оттегли в нишата си, за да види какво ще стане.
И те изглежда наистина подействаха. Петер лежа, докато огньовете в стомаха му затихнаха и после дълбоко заспа.
Когато се събуди, се чувстваше физически по-добре. Изми лицето си, после зъбите, среса оредялата си руса коса и тогава забеляза светлините с форма на коледно дърво до пулта на Вера, които изискваха внимание. На екрана с ярки червени букви бяха изписани думите: