Тогава Шварце Петер щеше да им поднесе такива ужасни подаръци, че целият свят да се разтрепери и замре от страх! И в двата случая те никога нямаше да го забравят… стига да преживее онова, което ставаше с него в този момент.
БРАЗИЛИЯ
Главното беше Еси. Седях до леглото й винаги, когато излезеше от хирургията — четиринайсет пъти за шест седмици — и всеки път гласът й беше по-тих и тя изглеждаше по-слаба. И през цялото това време имах да върша куп работи: делото в Бразилия вървеше зле, от Завода за храна ме заливаха със съобщения, огънят в мините за храна продължаваше. Но на първо място стоеше Еси. Хариет приемаше нейните команди. Независимо дали бях буден или спях, ако Еси поискаше да говори с мен, тя веднага я свързваше. „О, да, мисис Бродхед, веднага ще те свържа с Робин. Не, не го безпокоиш. Той току-що се събуди“. Или „Тъкмо сега е свободен между две срещи“, или „В момента го виждам да идва от моравата пред Тапанаско море“, или нещо друго, което да покаже, че Еси може веднага да говори с мен, без да ме безпокои. След това отивах в притъмнената стая, загорял от слънцето, усмихнат, спокоен и и казвах колко добре изглежда. Бяха изчистили билярдната ми зала и бяха нанесли в нея цялата хирургическа апаратура, а съседната, библиотеката, бяха изпразнили, за да я пригодят за спалня за Еси. Там тя се чувстваше доста удобно. Или поне така твърдеше.
Всъщност тя въобще не изглеждаше зле. Бяха направили шините и й бяха присадили кости, два или три килограма органи и тъкани. Дори й бяха сложили кожа на гърба — предполагам, че бе трансплантирана нова кожа от някого. Лицето й изглеждаше добре, с изключение на превръзката от лявата страна.
— Здравей, мъжкар — поздравяваше ме тя. — Как е?
— Чудесно, чудесно. Малко загорял — отговарях аз, като навирах муцуна в гушата й. — А ти?
— Чудесно. — Така взаимно се успокоявахме; и не лъжехме, повярвайте ми. Лекарите казваха, че с всеки изминал ден тя се подобрява. И аз чувствах… не зная какво чувствах. Всяка сутрин обаче се разтрепервах от желание. Спях по пет часа на денонощие. Никога не се изморявах. Никога през живота си не бях се чувствал по-добре.
Всеки път обаче тя беше по-мършава от предишния. Лекарите ми казаха какво трябва да направя, аз го казах на Хариет и тя препрограмира готварската програма. Така че престанахме да ядем гола салата и бройлери. Никакви закуски само с кафе и сок, а творжники22, палачинки с заквасена сметана и кани с топло какао. За обяд — агнешки кавказки пилаф. Печена дива кокошка със сос за вечеря.
— Много ме глезиш, Робин — обвиняваше ме Еси, на което й отговарях:
— Само малко те угоявам. Не мога да понасям мършави жени.
— Да, много добре. Но тази храна не е ли прекалено етническа? Не можеш ли да ме угояваш с нещо, което да не е руско?
— Почакай да видиш десерта — усмихнах се аз. — Малинов сладкиш отгоре с двоен девънширски крем. — От психологически съображения сестрата ме убеди да й поднасям малки порции в големи чинии. Еси старателно си изяждаше всичко и с постепенното увеличаване на порциите започна всеки ден да яде повече. Не преставаше обаче да слабее. Само че сега темпото се намали и в края на шестата седмица лекарите изразиха предпазливо мнение, че положението й може да се счита за стабилно. Почти.
Когато й съобщих добрите новини, тя всъщност беше станала — привързана към разните маркучи под леглото, но можеше да се разхожда из стаята.
— Искам да ти направя бележка относно времето — каза тя, като се пресегна да ме целуне. — Много го пилееш. Прекалено дълго се застояваш у дома.
— Приятно ми е — отговорих аз.
— Много мило от твоя страна — каза тя трезво. — Радвам се, че винаги си около мен, Робин. Но сега, когато вече съм почти здрава, трябва да си гледаш работите.
— Но аз не си губя времето. Добре се справям с всичко, благодарение на комуникационните средства в кабинета. Разбира се, би било чудесно двамата да отидем някъде. Мисля, че никога не си била в Бразилия. Можем да отидем след няколко седмици…
— Не. Не след няколко седмици. И не с мен. Ако трябва да отидеш, моля те, заминавай, Робин.
Колебаех се.
— Е, Мортън смята, че ще бъде полезно.
Тя кимна енергично и извика:
— Хариет? Утре сутринта мистър Бродхед ще пътува за Бразилия. Направи резервация и така нататък.
— Разбрано, мисис Бродхед — отговори Хариет от екрана, поставен до леглото на Еси. Образът й изчезна и екранът потъмня така бързо, както се бе появил. Еси ме прегърна.
— Ще се погрижа в Бразилия да имаш пълна комуникационна връзка — обеща тя, — а Хариет ще бъде инструктирана през цялото време да те информира за моето състояние. Честна дума, Робин. Ако ми потрябваш, веднага ще научиш.