След колко време щяха да бъдат разрешени някои от тези мистерии? Може би не след дълго.
С.Я. искаше да бъде част от всичко това, така както бяха станали нейните съученици. Съпругът й отдавна бе станал. Тя дори искаше повече, защото не подозираше каква роля би желал да играе той. Но подозрението оставаше. Ако Робин можеше да направи хичиянски кораб, с който да отлети до която и да е точка от Вселената, тя знаеше какъв ще бъде неговият избор.
Семя Ягородна Лаворовна-Бродхед извика секретарката си.
— С какво време разполагам?
Програмата се яви и отговори:
— Сега е пет и двайсет и две. Очаква се доктор Лийдерман да дойде в шест и четирийсет и пет. Тогава ще бъдеш подготвена за процедурата, която ще се проведе в осем часа. Имаш малко повече от час и четвърт. Може би ще искаш да си починеш?
С.Я. се изсмя. Винаги й беше забавно, когато собствените й програми й даваха съвет. Обаче нямаше желание да отговаря.
— Изготвено ли е менюто за днес и за утре? — попита тя.
— Нет, гаспажа.
Това беше едновременно и облекчение, и разочарование. Поне Робин не й беше предписал за днес меню за охранване… или пък неговите предписания бяха отхвърлени поради операцията?
— Избери нещо — заповяда тя. Програмата много я биваше да изготвя менюта. Идеята за това беше на Робин. Той предложи да се направи такава програма, която да може да изпълнява редица скучни домакински задължения. Но Робин си беше Робин и имаше дни, когато готвенето му беше хоби и той режеше тънки резенчета лук за салатата и стоеше с часове пред яхнията, за да я бърка. Понякога сготвеното беше ужасно, друг път не; Еси не беше придирчива, защото за нея беше без значение какво яде. И също защото беше благодарна, че не се налагаше тя самата да се занимава с тези задължения; в това отношение поне Робин надмина баща й.
— Не, почакай — добави тя, — хрумна ми нещо. Когато Робин се прибере вкъщи, сигурно ще бъде гладен. Поднеси му закуска — онези кравайчета и нюорлиънско кафе. Като в „Кафе ди Монд“.
— Да, гаспажа.
Колко си непочтена, мислеше си Еси, като се усмихна. Остава още един час и дванайсет минути.
Няма да ми навреди ако подремна.
Не можа да заспи.
Можех, мислеше си тя, отново да разпитам медицинската си програма. Но нямаше желание да слуша за медицинските процедури, на които ще бъде подложена повторно. Да вземат такива големи органи от други хора, за да й ги присадят! Бъбрек, да. Човек може да продаде един бъбрек и пак да му остане нещо. Като студентка Еси познаваше другари, които бяха направили това, може би дори и тя самата щеше да го стори, ако бяха обеднели още малко. Но макар да не знаеше много повече анатомия от онова, което баща й я бе научил като малка, тя знаеше достатъчно добре, че на лицето, или лицата, които й бяха дали всичките тези органи, нямаше да им остане достатъчно, за да могат да живеят. Почувства, че й се повдига.
Почти същото чувство на гадене изпита, когато осъзна, че дори и с пълно здравно обслужване от тази конкретна лекарска намеса, от хирургическия нож на Уилма Лийдерман, тя можеше и да не се завърне.
Още час и единайсет минути.
Еси отново седна. Независимо дали щеше да живее или не, тя беше примерна съпруга, така както бе примерна дъщеря, и ако Робин желаеше тя да се занимае с Молитвените ветрила, трябваше да го стори. Еси се обърна към компютърния терминал.
— Искам програмата Алберт Айнщайн.
ШЕЙСЕТ МИЛИАРДА ГИГАБИТА
Когато Еси Бродхед каза: „Искам програмата Алберт Айнщайн“, тя задейства голям брой събития. Много малко от тях можеха да се видят без допълнителни сетива. Те не се извършваха в макроскопическия физически свят, а в една вселена, съставена главно от електрически заряди и пътища в мащабите на електрона. Отделните единици бяха микроскопични. Цялото обаче не; то беше съставено от шейсет милиарда гигабита28 информация.
В Академогорск професорите на младата С.Я. й бяха преподавали тогавашната компютърна логика, изградена върху йонна оптика и магнитни мехурчета. Тя се беше научила да накара нейните компютри да вършат чудни неща. Те можеха да смятат с цели числа с многомилионни цифри или да изчислят приливите и отливите на един кален поток за хиляди години напред. Можеха да съставят детски стихчета за „Къщичка“ и „Татко“, а после да ги превърнат в архитектурен план или пък в шивашки манекен на човек. Можеха да изобразят къща, да добавят към нея веранда, покрита с гипсови панели или облицована със слонова кост. Можеха да обръснат брада, да турят перука, костюм за пътуване с яхта или за игра на голф, за директорски съвет или за бар. Такива бяха чудните програми на деветнайсетгодишната Симка. Тя ги намираше вълнуващи. Но оттогава беше пораснала. В сравнение с програмите, които пишеше сега за секретарката си, за „Алберт Айнщайн“ и за многобройните си други клиенти, тези ранни програми бяха бавни и пипкави карикатури. Те не използваха възможностите, заети от хичиянската технология, или от памет с капацитет 6 х 10 бита.