Алберт не отговаряше, нито се появяваше. Когато се събрахме на храна, Еси дойде до мен и ми разтри гърба. Всъщност бях прегракнал от много приказване, но оцених жеста.
— Най-малкото — каза разтреперана тя, повече на себе си, отколкото на мен — трябва да е наясно какво прави, смятам аз. Трябва да разбере, че запасите ни са ограничени. Да вземе мерки за завръщането ни в цивилизования свят, защото Алберт не би могъл съзнателно да ни остави да умрем. — Думите бяха изказани като твърдение. Тонът — не.
— Сигурен съм — отговорих аз, но не се обърнах, за да не види лицето ми.
— И аз съм сигурна — каза Еси мрачно. Отместих настрана чинията с недокоснатата храна, а Доли, за да промени темата, попита загрижено:
— Не ви ли харесва моето готвене?
Еси престана да ми масажира гърба и извика:
— Робин! Но ти нищо не си хапнал!
И тогава всички обърнаха глави към мен. Почувствах се наистина неудобно. Бяхме по средата към неизвестното, без да знаем как да се завърнем у дома, а четирима души се бяха втренчили в мен, само защото не си бях изял вечерята. В началото на пътуването, преди Алберт да онемее, Еси, разбира се, се грижеше за мен. Неочаквано всички разбраха, че може би не съм добре.
В действителност наистина не бях добре. Бързо се уморявах. Чувствах ръцете си изтръпнали, сякаш бяха заспали. Нямах апетит… дни наред не бях ял много и те не го бяха забелязали, само защото се хранехме набързо, когато намерехме време.
— Така ще имаме храна за по-дълго — пошегувах се аз, но никой не се усмихна.
— Глупости, Робин — скара ми се Еси и пръстите й от гърба ми се преместиха на челото, за да проверят температурата. Но тя не беше много висока, защото гълтах аспирин, когато никой не ме гледаше. Надянах маска на търпение.
— Чувствам се чудесно, Еси — заявих. Не беше съвсем лъжа… малко нежелателно мислене, може би, но не бях сигурен, че съм болен. — Предполагам, че трябва да бъда прегледан, но сега, когато Алберт отказва…
— За преглед? Алберт? Кому е притрябвал? — Протегнах шия озадачен, за да погледна Еси. — За преглед е достатъчна само медицинската подпрограма — отсече тя категорично.
— Медицинска подпрограма ли?
Еси тропна с крак.
— Медицинска програма, юридическа програма, секретарска програма… всичките са подпрограми на програмата „Алберт“, но с отделен достъп. Веднага извикай медицинската програма!
Гледах я слисан. За момент не можех да говоря. Умът ми блуждаеше.
— Направи каквото ти казах! — изкрещя тя и аз най-после си възвърнах гласа.
— Не медицинската програма! — възразих аз. — Има нещо по-добро! — Обърнах се и извиках в разредения въздух: — Зигфрид фон Шринк! Помощ! Имам спешна нужда от теб!
Имаше време при моите психоаналитични сеанси, когато стоях като на тръни, докато чаках Зигфрид да се появи. Понякога трябваше наистина много да чакам, защото през онези дни Зигфрид беше закърпен от хичиянски схеми и човешки програми, а не представляваше програма, направена от жена ми Еси. Еси бе добра в професията си. Времето на реакция от милисекунди намаля на нано–, пико–, фемтосекунди33, така че Алберт реагираше в реално време също като човек… о, по дяволите, не като човек! Много по-бързо от човек!
И така, когато Зигфрид не се появи веднага, изпитах чувството, което човек изпитва, когато при завъртане на ключа, лампата не светва, защото крушката е изгоряла. Човек знае защо лампата не свети и повече не върти ключа.
— Не си губи времето — каза Еси зад мен. Ако за един глас може да се каже, че е бледен, това беше нейният. Обърнах се и й се усмихнах несигурно.
— Предполагам, че нещата са по-лоши, отколкото си мислехме — признах аз. Лицето й наистина беше бледо. — Веднага ме изпълниха спомени — добавих, опитвайки се да отклоня разговора така, че да не трябва да уточняваме колко по-лоши бяха нещата. — Когато се подлагах на психоанализа при Зигфрид, чакането да се покаже беше най-тежката част. Винаги се чувствах напрегнат и… — Започнах да бръщолевя глупости. Можех да продължа така безкрай, ако не бях видял в очите на Еси, че трябва да престана.