Обърнах се и в същия миг чух гласа му.
— Съжалявам, че ти е било толкова тежко, Робин — каза Зигфрид фон Шринк.
Дори за холографска проекция Зигфрид изглеждаше много зле. Беше отпуснал ръце в скута си, седнал неудобно върху нищо. Програмата не се беше постарала да му осигури стол или възглавница. Нищо! Изглеждаше — един от малкото случаи, които си спомням — доста разтревожен. Огледа всички, втренчили очи в него, и въздъхна преди да заговори.
— Е, Робин — започна Зигфрид, — искаш ли да ми кажеш какво те тревожи?
Чух как Оди Уолтърс си пое дъх да му отговори, а Джени цъкна с език да го спре, защото Еси беше поклатила глава. Не ги гледах.
— Зигфрид, стар изнемощял магьоснико, имам проблем, който е точно от твоята област.
Зигфрид ме погледна под вежди.
— Слушам, Робин.
— Става дума за случай на Фюуг34.
— Остър?
— Липса на капацитет — казах аз.
Той кимна, сякаш беше очаквал точно това.
— Предпочитам да не използваш термини от психоанализата, Робин. — Зигфрид пак въздъхна, но продължи да сплита и разплита пръсти в скута си. — Кажи ми, ти ли имаш нужда от помощ?
— Всъщност не, Зигфрид — признах аз. В този момент цялата игра можеше да се провали, Мисля, че едва не се провали. Той замълча за миг, но не остана напълно неподвижен… пръстите му се извиваха и сплитаха, във въздуха блещукаше синя светлина и очертаваше контурите на тялото му, което се движеше. — Един приятел, Зигфрид, може би най-добрият приятел, който съм имал на този свят. В голяма беда е — поясних аз.
— Разбирам — каза той и кимна, сякаш наистина разбираше… което, предполагам, беше доста вярно, — Надявам се знаеш — допълни той, че на приятеля ти не може да се помогне, ако не присъства лично.
— Той присъства, Зигфрид, — тихо промълвих аз.
— Да — отвърна Зигфрид — така си и помислих. — Сега пръстите му бяха спокойни и той се облегна назад, сякаш имаше стол, на който да се облегне. — Предлагам да ми разкажеш… — усмихна се Зигфрид с най-доброжелателната усмивка, която съм виждал през живота си — …и този път можеш да използваш и термини от психоанализата, ако искаш.
Зад себе си чух Еси тихо да издишва и разбрах, че и двамата се бяхме опитали да задържим дъха си. Пресегнах се за ръката й.
— Зигфрид — започнах аз, вече изпълнен с надежда. — доколкото зная терминът фюуг се отнася до бягство от действителността. Ако човек се окаже в положение на двойна обвързаност… извинявай. Искам да кажа, ако се намира в положение, когато един много силен стремеж е осуетен от друг, така че той не може да живее с конфликта… му обръща гръб. Бяга. Прави се, че конфликтът не съществува. Зная, че смесвам няколко различни психотерапевтични школи, Зигфрид, но успях ли да предам основната идея?
— Почти, Робин. Във всеки случай разбрах какво искаш да кажеш.
— Например… — подвоумих се. — Може би някой силно влюбен в собствената си жена, който научава, че тя има любовна връзка с най-добрия му приятел. — Почувствах как Еси ми стисна ръката. Не бях засегнал нейните чувства; тя ме окуражаваше.
— Ти смесваш стремеж с емоции, Робин, но това няма значение. Накъде биеш?
Не допуснах да ме притисне.
— Друг пример — продължих — може да е религията. Някой дълбоко вярващ, който открива, че няма Бог. Слушаш ли ме, Зигфрид? За него това е въпрос на вяра, макар да знае, че има много интелигентни хора, които не са съгласни… а после, малко по малко, намира все повече и повече поддръжка за тяхното мнение и накрая е объркан.
Зигфрид кимна учтиво, слушаше, но пръстите му отново започнаха да се движат.
— Така че е принуден да приеме квантовата механика — завърших аз.
И това беше вторият пункт, при който всичко можеше да рухне. Мисля, че почти рухна. Холограмата трепна за момент, изразът на лицето на Зигфрид се промени. Не мога да кажа какъв стана, но не беше онзи, който познавах. Беше като замъглен и омекотен.
Гласът му обаче остана твърд.
— Когато говориш за стремежи и фюуги, Робин — каза той, — ти имаш предвид човешки същества. Да предположим, че пациентът, за когото се интересуваш не е човек. — Зигфрид спря за миг, след това добави: — Почти. — Издадох поощрителен звук, защото всъщност не знаех как да продължа. — Това ще рече, да предположим, че тези стремежи и емоции са програмирани в него, но, да предположим, по начин, по който хората могат да бъдат програмирани да вършат нещо, например, да говорят чужд език, след като са напълно зрели, Знанието го имат, но то е асимилирано несъвършено. Говорят с акцент. — Той замълча. — Ние не сме хора — допълни. Еси силно стисна ръката ми. Предупреждение.
34
Фюуг — период, през който пациентът страда от загуба на памет, често започва нов живот и след възстановяване не си спомня нищо от периода на амнезия. — Б.пр.