Сега си го спомням наистина много ясно и, да, почти с хумористично чувство. Случилото се в главата ми си беше осигурило собствена анестезия и изживяното бе неясно. Но аз си спомням особено ясно тази неяснота. Спомням си изплашените разговори и как ме пренесоха на дивана. Спомням си продължителните диалози и боцканията на иглите, когато Алберт ме инжектираше и вземаше проби от мен. И си спомням риданията на Еси.
Тя люлееше главата ми в скута си. Макар че говореше на Алберт и главно на руски, чух достатъчно пъти името си, за да разбера, че говори за мен. Опитах се да я потупам по бузата.
— Умирам — промълвих аз… или се опитах да промълвя.
Тя ме разбра. Наведе се над мен, дългата й коса се разпиля върху лицето ми.
— Скъпи, скъпи Робин — тихо каляваше Еси, — вярно е, умираш. По-точно умира тялото ти. Но това не означава край за теб.
През годините на съвместен живот сме разговаряли на религиозни теми. Познавах нейната вяра. Познавах дори моята. „Еси — исках да кажа аз, — никога досега не си ме лъгала, не трябва да го правиш и сега, за да облекчиш смъртта ми. Няма нищо.“ Но единственото, което излезе от устата ми, беше:
— Наистина ли!
Сълзи капнаха на лицето ми, докато тя ме люлееше и напяваше:
— Наистина не означава край, най-скъпи ми Робин. Има шанс, много добър шанс…
Положих огромни усилия.
— Няма… живот… след смъртта — казах аз силно, с най-добрата артикулация, която успях да си наложа. Може би не беше много ясно, но тя ме разбра. Наведе се и ме целуна по челото. Почувствах устните й да се движат по кожата ми, когато прошепна:
— Да. Има живот след смъртта.
Или може би каза: „Живот след смъртта“.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ИМА ЛИ ЖИВОТ СЛЕД СМЪРТТА?
А звездите продължиха да плуват. Те не се интересуваха какво става с едно двуного млекопитаещо интелигентно… е, почти интелигентно… живо същество, просто защото това случайно бях аз. Винаги съм поддържал егоцентричния възглед за космологията. Аз съм в центъра и всичко останало се простира от една или друга моя страна. „Нормално“ е това, което съм аз. „Важно“ е онова, което е свързано с мен. „Значимо“ е онова, което аз възприемам за такова. Този възглед поддържах аз, но не и Вселената. Тя си продължаваше така, сякаш изобщо не бях от значение за нея.
Истината е, че точно тогава не бях от значение дори за себе си, защото се намирах извън живота. Много хиляди светлинни години зад нас на Земята генерал Манцберген преследваше друга банда терористи, които бяха отвлекли една совалка, а комисарите бяха хванали мъжа, стрелял по мен. Аз не знаех това, а дори и да го знаех нямаше да ме интересува. Много по-близо, но все пак толкова далеч от нас, колкото е Антарес37 от Земята, Джел-Клара Моинлин се опитваше да разбере какво й казват хичиянците. И това не го знаех. А съвсем близо до мен моята деена Еси се опитваше да направи нещо, което никога по-рано не бе правила, макар че тя беше създала процеса, с помощта на Алберт, който съхраняваше цялата процедура в запаметяващото си устройство, но нямаше ръце, за да я приложи. Това щеше много да ме интересува, ако знаех какво правят.
Но не можех да го знам, разбира се, защото бях мъртъв.
Обаче не останах такъв.
Когато бях малък, майка ми ми разказваше приказки. Имаше една за човек, чиито сетива поради някаква причина след мозъчна операция се объркали. Не си спомням от кого е, от Верн, Уелс или някой друг от онези най-големи писатели ог Златния век… някой от тях. Онова, което си спомням, е лайтмотива. Човекът излиза от упойката, вижда звук, чува допир и накрая пита: „Какво мирише виолетово?“
Тази приказка съм слушал, когато бях малък. Сега бях голям. Това вече не беше приказка.
Беше кошмар!
Впечатленията от сетивата ми ме заливаха и аз не можех да кажа какви бяха тези впечатления! И сега не мога да ги опиша по-добре, отколкото бих могъл да опиша… смерглич. Знаете ли какво е смерглич? Не. И аз не зная, защото току-що измислих тази дума. Това е просто дума. Тя няма никакво значение, докато не й се припише такова, както нямат значение цветовете, звуците, наляганията, копнежите… милиард качествени понятия за впечатленията, които достигаха до мен. Не знаех какво означават те. Или какво бяха. И дали ме застрашаваха. Не знаех с какво да ги сравнявам дори. Може би така се чувства новороденото. Съмнявам се. Не мисля, че някой от нас би оцелял, ако беше така.