Но аз оцелях.
Оцелях поради една-единствена причина. Беше невъзможно да не оцелея. Това е най-старото правило в библията: не можеш да накараш бременната жена да забременее и не можеш да убиеш някой, който вече е мъртъв. Аз „оцелях“, защото всички части от тялото ми, които можеха да бъдат умъртвени, вече бяха мъртви.
Представяте ли си картината?
Опитайте се да си я представите. Критикуван. Заплашен с физическо насилие. И преди всичко съзнаващ, че съм мъртъв.
Между другите приказки, които ми четеше майка ми, беше и „Ад“ на Данте и понякога се чудех как е могъл Данте да предвиди как ще се чувствам, защото иначе откъде е взел описанието на ада?
Колко дълго е продължило това не зная, но ми се стори цяла вечност. После всичко изчезна. Ослепителните светлини се отдалечиха и избледняха. Ужасяващите звуци затихнаха, сърбежите, киханията и силното разстройство намаляха.
Дълго време нямаше изобщо нищо, като в пещерите край Карлсбад38 в онзи страшен момент, когато изгасват светлините, за да ти демонстрират какво означава „тъмно“. Нямаше никаква светлина. Нямаше нищо, освен някакво далечно объркано мърморене, което можеше да е и циркулация на кръв в чукчетата и наковалните на вътрешните ми уши.
Ако имах уши.
А след това мърморенето заприлича на глас и думи. И някъде много отдалеч чух гласа на Алберт Айнщайн:
— Робин? — Опитах се да си спомня как се говори. — Робин? Робин, приятелю, чуваш ли ме?
— Да — извиках, без да разбера как. — Тук съм! — Сякаш знаех къде е това „тук“.
Последва дълга пауза. После отново дочух гласа на Алберт, все още слаб, но по-близо.
— Робин — каза той, разчленявайки всяка дума, като че ли говореше на малко дете. — Робин. Чуй ме. Ти си спасен.
— Спасен?
— Да, спасен — повтори той. — Аз те спасих.
Не отговорих. Нямах какво да кажа.
— Сега ще те уча какво трябва да правиш, Робин — продължи Алберт, — малко по малко. Бъди търпелив, Робин. Скоро ще можеш да виждаш и да чуваш, и да разбираш.
Търпелив? Какво друго ми оставаше? Нямах никаква алтернатива, освен търпеливо да изслушвам неговите уроци. Вярвах на стария Алберт, дори тогава. Повярвах на думата му, че ще научи глухия да чува и слепия да вижда.
Но имаше ли някакъв начин да се научи мъртвия да живее?
Нямах особено желание да съм жив през следващата малка вечност. Според времето на Алберт и на цезиевите часовници, с които се установяваше единно време във всички достигани от човека части на Галактиката, бяха изминали, каза той, малко повече от осемдесет часа. Според неговото време. Не и според моето. Според моето това нямаше край.
Макар да помня много добре, някои неща не са ми съвсем ясни. Не поради липса на капацитет. От липса на желание, а също и заради скоростта. Нека да обясня. Обменът на битове и байтове в запаметяващото устройство става много по-бързо, отколкото в органичния живот, който напуснах. Той замъглява миналото със слоеве от нови данни. И, знаете ли, това е справедливо, защото колкото по-отдалечен е този ужасен преход от моето „сегашно състояние“, толкова повече ми харесва.
Макар и да не изпитвам желание да издиря някои от най-ранните части на тези данни, първата, в която желая да погледна, е голяма. Колко голяма ли? Голяма!
Алберт казва, че се държа антропоморфно39. Сигурно. И какво лошо има в това? В края на краищата по-голямата част от живота си съм прекарал сред хора, а старите навици трудно се забравят. Така че когато Алберт ме стабилизира и станах… предполагам, че единствената дума е всеобхватен… визуализирах себе си като човешко антропоморфно същество. Приемайки, разбира се, че това същество е по-огромно от галактиките, по-старо от звездите и има знанията на всичките милиарди човешки същества, живели преди него. Видях нашата Локална група — Галактиката ни и нейните най-близки съседи — като един малък тромб в съсирващото се море от енергия и маса. Можех да видя всичко. Но онова, което исках да видя, беше моят дом, майката Галактика и до нея М-31 и Магелановите облаци, и всички други малки облаци, и мъглявини, и туфи, и мъхове от изтичащ газ и звездна светлина. И антропоморфната част от моето същество е… че се пресегнах да ги докосна, да ги хвана в шепата си, да прекарам пръсти по тях, като че ли бях Бог.
Всъщност не бях бог, дори не приличах достатъчно на бог, за да мога наистина да докосна някои галактики. Не можех изобщо да докосна нещо, нито имах с какво да го докосна. Всичко беше илюзия и оптика, като паленето на лулата на Алберт. Там нямаше нищо. Нито Алберт, нито лула.
38
Дълбоки варовикови пещери близо до Карлсбад, Ню Мексико, сега част от национален парк. — Б.пр.