— А ти знаеш ли? — попита Доли със собствения си глас.
— Почти! Във всеки случай повече от теб!
Доли се усмихна и повдигна ръката на хичиянската кукла.
— Съжалявам, господин Уон, но вие грешите — чу се мазен хичиянски глас. — Така изглеждам и очаквам да се срещнем в следващата черна дупка.
Уон скочи. Чу се шум от падане на стол.
— Това не е смешно! — извика той. Доли се изненада, като го видя да трепери. — Приготви ми храна! — заповяда й и с мърморене се втурна към спускаемия модул.
Не беше много умно да си прави шега с него. Доли приготви вечерята му и я сервира усмихната, макар че не й беше весело. Не постигна нищо с усмивката. Настроението му бе по-лошо от всякога. Той изрева:
— Глупава жена! Всичката храна ли си изяла скришом? Нищо ли не е останало за ядене?
Доли беше готова да се разплаче.
— Но ти обичаш бифтек — възрази тя.
— Бифтек! Разбира се, че обичам, но погледни какво си ми сервирала за десерт! — Уон отмести бифтека и цветното зеле, взе шоколадовите бисквити и ги хвърли към лицето й. Бисквитите се разлетяха във всички посоки и Доли се опита да ги събере.
— Зная, че това не е любимият ти десерт, скъпи, но сладоледът се свърши.
Той я погледна.
— Хм! Сладоледът се свършил! Много добре! Тогава можеше да ми поднесеш шоколадово суфле… или фруктов сладкиш…
— Уон, почти не са останали. Ти ги изяде.
— Глупава жена! Не е възможно!
— Колкото и да ти се вижда чудно, свършиха се. А и сладкото не е полезно за теб.
— Ти не си назначена за мой лекуващ лекар! Ако си разваля зъбите, ще си купя нови. — Той удари чинията в ръката й и бисквитите отново се разлетяха. — Вече не ми се яде — тросна й се Уон.
Това беше един типичен пример за хранене по границите на Галактиката. И той завърши типично. Разплакана, Доли разчисти разпиляната храна. Уон беше ужасен човек. И изглежда дори не го съзнаваше.
Но всъщност Уон знаеше, че е подъл, антисоциален, избухлив… и притежава още редица други неприятни качества, които неговата психоаналитична програма му обясни в повече от триста сеанса. Шест пъти седмично в продължение на цяла година. Накрая лечението завърши с една шега.
— Имам въпрос — каза той на холографския психоаналитик, който се явяваше пред него в образа на красива жена, достатъчно стара, за да му бъде майка и все пак млада, за да е привлекателна. — Колко психоаналитици са необходими, за да променят една електрическа крушка?
— О, Уон, ти отново се съпротивляваш — каза психоаналитичката и въздъхна. — Добре. Според теб колко?
— Само един — отговори той и се засмя, — но електрическата крушка всъщност не иска да се промени. Ха-ха-ха! И, разбираш ли, аз също не искам.
Тя го погледна и за момент замълча. Седеше, подгънала крака под себе си на един стол, с бележник в едната ръка и молив в другата. От време на време повдигаше очилата на носа си, докато го гледаше. Подобно на всичко друго в програмата, жестът бе предназначен да създаде впечатление, че това е обикновен човек, а не строга богиня. Разбира се, тя не беше човек. Но гласът й прозвуча съвсем човешки, когато каза:
— Шегата ти е брадата, Уон. Какво представлява електрическата крушка?
Той вдигна раздразнено рамене.
— Кръгъл предмет, който свети — предположи Уон, — но ти не схвана същността. Не желая да се променям. Не ми е приятно. Преди всичко не желаех да започвам този курс и сега реших да го прекратя.
Компютърната програма каза миролюбиво:
— Разбира се, това е твое право, Уон. Какво ще правиш?
— Ще отида да потърся моя… ще се махна оттук и ще отида да се повеселя — отговори гневно той. — Това също е едно от моите права.
— Да, така е — съгласи се тя. — Уон? Ще ми кажеш ли какво се канеше да споделиш, преди да размислиш?
— Не — отговори той и стана, — няма да ти кажа какво смятам да направя. Просто ще го направя. Довиждане.
— Отиваш да търсиш баща си, нали? — извика подир него психоаналитичната програма, но той не й отговори. Все пак, за да покаже, че я е чул, вместо да затвори вратата той я блъсна.
Едно нормално човешко същество… всъщност, почти всяко човешко същество… би признало на психоаналитичката си, че е права. За три дълги седмици би казало същото нещо на своята единствена компаньонка в кораба и в леглото, па макар и само за да сподели своята минимална надежда и много голям истински страх. Уон не се бе научил да споделя чувствата си, защото не се бе научил да споделя изобщо нещо. Израснал в хичиянския рай, без компанията на топлокръвно човешко същество през решаващите първи десет години от своето детство, той се бе превърнал в първообраз на социопат13. Страхотният му копнеж за обич го караше да търси изгубения си баща през целия ужас на Космоса, а неуспехът го направи неспособен както да приема, така и да изпитва любов. Негови най-близки другари през онези ужасни десет години били компютърни програми със записи на интелекта на мъртви същества, наречени Мъртви хора. Той си направил копия от тях, взел ги на хичиянския звезден кораб и разговаряше с тях така, както не би разговарял с живата Доли, защото знаеше, че те са само машини. И нямат нищо против да се отнася към тях по този начин. За Уон съществата от плът и кръв също бяха машини… нещо като монетни автомати. Той имаше достатъчно пари, за да ги накара да му дадат онова, което иска. Или да разговарят с него. Да му приготвят храна или да почистват подир него.
13
Психопатна личност, чието поведение е антисоциално или със сексуални отклонения (псих.). — Б.пр.