— Ти познаваш Робинет Бродхед?
— Дължи ми една услуга — отвърна Уолгърс. — Трябва само да го намеря.
За първи път откакто бяха влезли в малката хотелска стаичка Йе-ксинг се усмихна. Тя посочи с ръка към закачения на стената пиезофон.
— Хайде, тигре, свържи се.
Така Уолтърс похарчи част от малкото останали му банкови авоари за международен разговор, докато Йе-ксинг разглеждаше замислено ярките трасиращи светлини на стартовата спирала Лофстром и дългото цял километър малко гравитационно влакче, където едни капсули пуфкаха и спираха, а други пафкаха и набираха първа космическа скорост. Йе-ксинг не мислеше за техния клиент. Тя мислеше за онова, което трябваше да изтъргуват, и когато Уолтърс намръщен окачи телефонната слушалка, тя почти не чу казаното от него. А то беше:
— Копелето не си е вкъщи — съобщи той. — Предполагам, че говорих с иконома му във вилата на Тапанско море. Единственото, което ми каза бе, че господин Бродхед е на път за Ротердам! Ротердам, Господи Боже! Но аз проверих. Можем да вземем един евтин полет до Париж, а после с обикновен реактивен самолет останалата част от пътя. Имаме достатъчно пари за това…
— Искам да видя дневника — заяви Йе-ксинг.
— Дневника? — повтори той.
— Да, добре ме чу — отговори нетърпеливо тя. — Може да се включи към пиезовизора. Искам да го разгледам.
Оди облиза устни, помисли за миг, вдигна рамене и пъхна дневника в скенера на пиезовизора.
Тъй като уредите на кораба бяха холографски, те бяха записали върху ветрилото всеки фотон енергия, излъчен от източника на вледеняващото усещане. На пиезовизора обаче се показа само едно бяло петно, заедно с координатите на местоположението.
Не беше много интересно за наблюдаване… поради което, несъмнено, сензорите на кораба не му бяха обърнали внимание. При голямо увеличение може би щяха да се видят детайли, но евтиният пиезовизор в хотелската стая не предлагаше такива възможности.
Но дори и така…
Когато Уолтърс го погледна, той почувства как по тялото му запълзяха мравки. От леглото Йе-ксинг прошепна:
— Ти така и не ми каза, Оди. Това хичиянци ли са?
Без да вдига очи от неподвижното бяло петно той отговори:
— И аз бих желал да зная… — Но не беше вероятно, нали? Освен ако хичиянците бяха много по-различни от всичко, което човек очакваше. Хичиянците бяха интелигентни. Трябваше да са интелигентни. Те бяха завладели междузвездното пространство преди половин милион години. А безтелесните умове, в които Уолтърс проникна, бяха… бяха… Как бихте ги нарекли вие? Може би вкаменени. Присъстващи. Но не и активни.
— Изключи го — помоли Йе-ксинг. — От него чувствам как по гърба ми лазят мравки. — Тя размаза едно от насекомите, които лазеха по екрана и мрачно добави: — Мразя това място.
— Утре заминаваме за Ротердам.
— Не точно това място. Мразя да съм на Земята — поясни тя. Йе-ксинг махна с ръка към светлините по небето над стартовата спирала, — Знаеш ли какво е това там горе? Там е Върховното военно командване на орбита Тюратам с около един милион бомбардировачи и ядрени глави. Тук всички са луди, Оди. Човек никога не знае кога ще полетят проклетите глави.
Не беше ясно дали това е упрек или констатация, но Уолтърс го почувства като упрек. Той с нежелание извади ветрилото от пиезовизионния скенер. Не беше негова вината, че светът бе полудял! Но негова, несъмнено, беше вината, че Йе-ксинг попадна на Земята. Затова тя имаше право да го укорява.
Той й подаде ветрилото с данни, без да е сигурен дали го прави, за да демонстрира доверие, или за да подчертае, че тя е негова съучастничка.
Но преди Джени да го вземе, Уолтърс разбра колко полудял е светът. Жестът се превърна в удар, насочен към нейното сериозно, неутешимо лице.
За части от секундата там не беше Джени. Там стоеше Доли — невярната, изоставилата го Доли, и зад нея презрително усмихващият се Уон… или никой от тях, в действителност съвсем не човек, а символ. Това беше врагът и той трябваше да бъде унищожен. Със сила. От него.
Защото в противен случай Уолтърс щеше да бъде унищожен, раздробен на съставните си части от най-налудничавите, най-омразните, най-извратените емоции, които някога бе изживявал, предизвикани в ума му в един акт на гадно, жестоко, опустошително изнасилване.
Онова, което Оди Уолтърс изпитваше в този момент, изпитвах и аз… а също и Джени… както и жена ми, Еси… и всяко човешко същество на разстояние от дванадесет астрономически единици15 от една точка на няколко стотици милиона километра от Земята в посока на съзвездие Колар, Цяло щастие бе, че не се бях поддал на навика си да пилотирам лично. Сигурно щях да катастрофирам. Това влияние от Космоса продължи само половин минута и може би нямаше да имам време да се пребия, но сигурно щях да опитам. Гняв, непреодолима омраза и маниакална потребност да унищожаваме и похищаваме… това ни поднасяха от небето терористите. Но по изключение пилотираше компютър, така че можех да прекарам времето си на пиезофона. Компютърните програми бяха недостъпни за телепатичния психокинетичен приемопредавател на терористите.