А после сложи молива в единия си джоб, затвори бележника, прибра го в другия и се наведе към мен:
— Робин — каза той, — не мисля, че мога да ти помогна. Не виждам начин да премахна чувството ти за вина.
— Но ти си ми помагал много пъти преди! — изплаках аз.
— Преди — каза сериозно той — ти страдаше от вина за нещо, за което може изобщо да не си бил виновен, и в много случаи то лежеше някъде далеч в миналото. Сега съвсем не е така. Може би ще можеш да живееш още петдесет години чрез трансплантации, с които да се подменят твоите увредени органи. Но е вярно, че новите органи ще бъдат взети от някой друг и за да живееш ти по-дълго, в известен смисъл някой друг ще живее по-кратко. Разбирането на тази истина не е причина за неврогенно чувство на вина, Робин. То е само признаване на една морална истина.
Повече нищо не каза. Само се усмихна, любезно и тъжно, и промълви: „Довиждане“.
Мразя, когато компютърните ми програми ми говорят за морал. Особено, когато имат право.
Сега разбирам, че докато съм изживявал тази депресия това не е било единственото, което е ставало. Боже Господи, не! Много неща са се случвали с много хора по света… по всички светове и в космическото пространство между световете… които са не само много по-интересни, но и с по-голямо значение дори и за мен. Тогава просто не съм знаел за тях, макар че са включвали човешки (или нечовешки) същества, които съм познавал. (Или с които съм се запознавал, или съм познавал, но съм забравил.) Нека да ви дам няколко примера. Капитана, който вече не ми е приятел и някога беше един от онези побъркани-изнасилвачи-дядо-коледи хичиянци от ужасните ми детски сънища, щеше да се изплаши много повече, отколкото аз навремето се бях плашил от хичиянците. Моят бивш (и в скоро време отново настоящ) приятел Оди Уолтърс Младши щеше да се срещне, за своя сметка, с моя някогашен приятел (или неприятел) Уон. И най-добрият ми приятел (с тази забележка, че той не беше „истински“), компютърната програма Алберт Айнщайн, щеше да ме изненада… Колко сложни са всички тези твърдения! Но нищо не мога да направя. Аз живях в сложно време и по много сложен начин. Сега, когато съм всеобхватен, разбирам каква хармония е съществувала във всичко случило се, в което сами ще се уверите, но тогава дори не осъзнавах смисъла на събитията. Аз бях един самотен застаряващ мъж, потиснат от мисълта за смъртта и съзнанието за грях. И когато жена ми се прибра и ме намери тежко отпуснат на шезлонга, зареял поглед към Тапанско море, тя извика:
— Ей, Робин! Какво, по дяволите, става с теб?
Усмихнах й се и се оставих да ме целуне. Еси има навика да се кара от време на време. Но иначе е любвеобилна. И е жена, създадена да бъде обичана. Висока. Стройна. С дълги, златисто-руси коси, които носи прибрани в стегнат съветски кок, когато изпълнява професорските си задължения или се занимава с бизнес, и пуснати до кръста, когато се готви да си легне. Преди да бях обмислил какво да отговоря, за да го цензурирам, изтърсих:
— Говорих със Зигфрид фон Шринк.
— Ах — възкликна Еси и се изправи. — Ох.
Докато размишляваше върху чутото, тя вадеше фуркетите от кока си. Когато си живял с един човек няколко десетилетия, започваш да четеш мислите му. Разбрах какво става в нея, сякаш говореше на глас. Тревожеше се, разбира се, защото бях почувствал нужда да говоря с психоаналитик. Но имаше голямо доверие в Зигфрид. Еси винаги се е чувствала задължена на Зигфрид, тъй като знаеше, че само с неговата помощ признах, преди много време, че съм влюбен в нея. (Както и в Джел-Клара Моинлин, в което се състоеше и проблемът.)
— Искаш ли да ми кажеш за какво разговаряхте? — попита тя внимателно.
— За стареенето и депресията. Нищо сериозно. Най-общо. Как мина денят ти?
Еси ме проучваше с проницателните си диагностични очи и продължаваше да разплита буйните си руси коси, а те падаха свободно на гърба й. После подбра отговора така, че да съответства на диагнозата.
— Страшно уморително — отговори Еси. — Искам да кажа, че се нуждая от едно голямо питие… както, доколкото разбирам, и ти.
Пихме. На шезлонга имаше място и за двама ни и ние наблюдавахме луната над брега на морето при Джърси, Еси ми разказваше как е прекарала деня и не прояви никакво любопитство за разговора със Зигфрид.
Еси си имаше свой живот, много запълнен… чудя се как успяваше да намери достатъчно свободно време в него и за мен. Освен че ръководеше веригата заведения за бързо хранене, тя прекарваше дълги часове в създадените от нас изследователски лаборатории за внедряване на хичиянски технологии в нашите компютри. Хичиянците изглежда фактически не използват компютрите, ако не броим такива елементарни приложения като навигация на звездолетите, но имат някои интересни идеи в други приложни области. Това е специалност, по която Еси има докторат. Когато говори за изследователските си програми, разбирам какъв остър ум има тя. Затова не й е необходимо да разпитва стария Робин; достатъчно е да отвори програмата Зигфрид и да получи пълен достъп до проведения сеанс.