— Не, всъщност не, Робин — призна той. — Корабът, естествено, има програма за автопилот.
— Значи ти присъстваш тук просто, за да ме развеселяваш. Тогава защо не ме развеселиш по друг начин? Говори ми. Кажи ми нещо от онези глупости, с които обичаш винаги да се перчиш. Нали се сещаш, за космология и хичиянци, и значението на всичко, и Бог.
— Стига да желаеш, Робин — с готовност се съгласи той, — но по-напред може би ще искаш да видиш това току-що пристигнало съобщение.
Еси повдигна глава от ъгъла, където разглеждаше синоптичните данни. Алберт изчисти звездното изображение от големия екран над главите ни и показа съобщението:
„Робинет, момчето ми, за човек, успял да разстрои бразилците до такава степен, че те безусловно да приемат нашите условия, нищо не е прекалено много. Висшето върховно командване е осведомено за твоето посещение и е инструктирано да бъде крайно учтиво. Голямата награда е твоя.
— Боже Господи! — възкликнах, изненадан и доволен. — Съгласили са се! Предали са данните!
Албер кимна.
— Така изглежда, Робин. Мисля, че имаш право да си доволен от постигнатото.
Еси дойде и ме целуна.
— Напълно подкрепям казаното от Алберт — измърка тя. — Чудесният Робин! Човек с голямо влияние.
— Остави тези глупости — махнах с ръка и се усмихнах. Не можех да не се усмихна. Ако бразилците бяха предали събраните от тях данни на американците, тогава те вероятно щяха да успеят да ги свържат с данните, които имаха, и да се справят с този проклет, предизвикващ криза телепатичен психокинетичен приемопредавател. Нищо чудно, че генерал Манцберген беше доволен от мен! Аз самият бях доволен от себе си. Това показваше, че когато проблемите изглеждат абсолютно непреодолими и човек реши с кой от тях да се заеме най-напред, и ако се заеме с един, ще открие, че всички други изчезват… — Какво каза?
— Попитах дали все още искаш да си поприказваме — отвърна замислено Алберт.
— Защо, разбира се. Предполагам. — Еси беше отново в своя ъгъл, но наблюдаваше Алберт, вместо да се върне към съобщенията.
— Тогава, ако нямаш нищо против — започна свенливо Алберт, — ще ми достави удоволствие да говоря не за космология и ехталогия30, и липсваща маса, а за собствения си предишен живот.
Еси се намръщи, отвори уста да възрази, но аз вдигнах ръка.
— Остави го да говори, любов моя. Предполагам, че точно сега умът ми няма да се занимава с липсващата маса.
И така, ние пътувахме по онзи къс, щастлив маршрут към Върховното военно командване, докато Алберт, облегнал се назад в пилотската седалка със скръстени върху коремчето ръце, в размъкнатия пуловер, разказваше за времето, прекарано в патентното бюро в Швейцария и как белгийската кралица му акомпанирала на пиано, а той свирел на цигулка. Междувременно моята приятелка от трета ръка, Доли Уолтърс, била разпитвана усърдно от офицера от военното разузнаване във Върховното военно командване. И междувременно Капитана, който още не ми беше приятел, почиствал следите от своята интервенция и тъгувал по изгубената си любима. И междувременно моята много повече от приятелка Клара Моинлин била… била…
Не знаех какво е правила междувременно Клара, тогава не знаех. Всъщност, в подробности, сигурно и не исках да зная.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
СВЪРЗВАНЕ НА ДЕТАЙЛИТЕ
Най-трудната част от новия живот на Клара беше да си държи устата затворена. Тя бе войнствена натура и никак не беше трудно с Уон да се стигне до конфликт. Уон желаеше храна, секс, компания, понякога помощ в управлението на космическия кораб… само когато имаше нужда от всичко това, а друг път не искаше нищо. Клара искаше да има спокойствие. Да може да помисли, да възприеме тази невероятна промяна в нейния живот. Опасността да загине винаги бе посрещала смело… ако не точно смело, то най-малкото твърдо. Но възможността за невероятното нещастие да бъде затворена в черна дупка в продължение на цяло поколение, докато светът продължава да съществува без нея, никога не й бе минавала през ума. Това трябваше да се осмисли.
30
Учение за края на света и задгробния живот, най-много развито в християнството и юдейството. — Б.пр.