— Всъщност не си толкова хитра, колкото се мислиш — казах й наивно аз. — Достъпът до файла с разговора ни със Зигфрид е блокиран.
— Ха! — възкликна тя самодоволно.
— Никакво „ха“ — отвърнах аз също толкова самодоволно, — защото накарах Алберт да ми обещае. Той е зашифрован така, че дори и ти не можеш да го декодираш, без да разрушиш цялата система.
— Ха! — възкликна за втори път Еси и се изви така, че да ме погледне в очите. Този път това „ха“ беше по-силно и в него прозвуча нещо, което можеше да се преведе като: „Ще си поговорим с Алберт по този въпрос“.
Дразнех Еси, но и я обичах. Затова престанах да я измъчвам.
— Наистина не искам този файл да е достъпен — казах аз, — защото… е, може би от суетност. Когато разговарям със Зигфрид, се чувствам толкова жалък. Но щом те интересува, ще ти разкажа за разговора.
Еси се отпусна назад доволна, а аз започнах да разказвам. Когато свърших, тя помълча малко, а след това попита:
— Затова ли се чувстваш депресиран? Защото не можеш да очакваш много нещо от бъдещето?
Кимнах.
— Но, Робин! Може бъдещето ти наистина да е ограничено, ала, Господи, какво блестящо настояще имаш! Пътувания из галактиките! Въшлив с пари магнат! Неотразим любовник! И адски секси жена!
Усмихнах се и вдигнах рамене. Последва наситена с размисъл тишина.
— Моралната страна на въпроса — заключи тя накрая — не е неоснователна. Прави ти чест, че я взимаш под внимание. Аз също имах угризения, когато, както помниш, неотдавна ми бяха подменени няколко износени органа.
— Значи ме разбираш!
— Прекрасно те разбирам! Разбирам също, скъпи Робин, че взетото морално решение не е основание да се безпокоиш. Депресията е глупост. За щастие — каза тя, стана от шезлонга и ми подаде ръка — съществува идеално лекарство срещу депресията. Ще имаш ли нещо против да си легнем?
Е, разбира се, нямах нищо против. Легнахме си. И намерих антидепресанта, защото ако има нещо, което истински да ми доставя удоволствие, това е да правя любов със С.Я.Лаворовна-Бродхед. Щеше да ми достави удоволствие, дори ако знаех, че ми остават по-малко от три месеца до смъртта, мисълта за която ме депресираше.
ВТОРА ГЛАВА
КАКВО СЕ СЛУЧИ НА ПЛАНЕТАТА ПЕГИС
Междувременно на планетата Пегис моят приятел Оди Уолтърс търсеше един човек.
Казвам, че ми е приятел, макар да не се бях сещал за него от години. Някога ми бе направил една услуга. Не я бях забравил, искам да кажа, че ако някой ме попиташе: „Слушай, Робин, спомняш ли си, че Оди Уолтърс ти помогна да наемеш кораб, когато имаше нужда?“, щях да му отвърна възмутено: „Дявол да го вземе, разбира се, че си спомням! Мога ли да забравя такова нещо!“ Но не си мислех непрекъснато за него и всъщност в онзи момент нито знаех къде се намира, нито дори дали е жив.
Трябваше добре да го помня, защото бе доста необичаен на външен вид. Беше нисък и грозен. Лицето му бе по-широко при челюстите, отколкото при слепоочията, поради което много приличаше на жаба. Беше женен за красива и незадоволена, два пъти по-млада от него жена. Тя бе на деветнадесет. Казваше се Доли. Ако Оди се бе обърнал към мен за съвет, щях да му кажа, че любовта при такава голяма разлика във възрастта е обречена… с изключение, разбира се, при мен, тъй като аз съм извънредно запазен. Но той отчаяно искаше бракът му да оцелее и затова работеше като роб за Доли. Оди Уолтърс беше летец. Пилотираше всякакви летателни апарати. Бе карал въздушни машини на Венера. Когато големият земен транспортен кораб (който непрекъснато му напомняше за моето съществуване, тъй като аз притежавах голяма част от него и го бях кръстил на името на жена си) се намираше в орбита около Пегис, той летеше със совалка до него, за да пренася товари до планетата. В останалото време Оди извършваше чартърни полети на Пегис. Подобно на много други жители на планетата, той бе дошъл на 4.10^10 километра от мястото, където беше роден, за да си изкарва прехраната и понякога припечелваше по нещо, а друг път — не. Така че когато се върна от един чартърен полет и Аджангба му каза, че ще има друг, Уолтърс се разшета да го получи. Готов бе да преброди всички барове в Порт Хеграмет, за да намери групата за този полет, а това никак не беше лесно. За „град“ с четири хилядно население Порт Хеграмет бе преситен с барове. Страшно много бяха. Но в хотелското кафе, кръчмата на летището, голямото казино, в което единствено имаше кабаретна програма, не можа да намери арабите, които щеше да извозва. Доли също не беше в казиното, където обикновено изнасяше кукленото си шоу, нито вдигаше телефона вкъщи. Половин час по-късно Уолтърс все още ходеше по лошо осветените улици и търсеше арабите. Вече не беше в богатите, приличащи на Запада части на града. Накрая ги намери да спорят в една малка кръчма в покрайнините.