— Робин? — промълви сънливо Еси до ключицата ми. — Беше чудесен! Моите поздравления!
Тя, разбира се, също говореше за любов, макар че в този случай аз реших да го приема като комплимент за моите умения да я демонстрирам.
— Благодаря — казах.
— Това ме кара обаче да ти задам един въпрос — продължи Еси и се отдръпна назад, за да ме погледне. — Възстанови ли се напълно? Червата ти в добро състояние ли са? Какво казва Алберт?
— Чувствам се отлично — отвърнах аз и наистина беше така. Наведох се и я целунах по ухото. — Надявам се останалата част от света също да е добре.
Еси се прозина и се протегна.
— Ако имаш предвид кораба, Алберт ще се оправи с пилотирането.
— Ах, да, но ще може ли да се оправи с пътниците?
Тя се обърна сънливо.
— Попитай го — отвърна Еси.
— Алберт? — извиках аз. — Ела да ни кажеш! — Погледнах към вратата, любопитен да видя как ще се появи този път през истинска, заключена врата. Измами ме. Чух извинително да се окашля, обърнах глава и го видях да седи върху тоалетната масичка на Еси, извърнал свенливо поглед.
Еси ахна и придърпа чаршафа, за да скрие хубавите си гърди.
Беше смешно. Никога по-рано не си бе правила труда да се завива пред някоя от собствените си програми. Но най-смешното беше, че по това време не ми се стори странно.
— Извинявайте, че нахълтах, скъпи приятели — каза Алберт, — но Робин ме повика.
— Няма нищо — отвърна Еси и се изправи да го види по-добре… все още завита с чаршафа. Може би нейната собствена реакция я бе поразила като странна, но единственото, което каза, беше: — Как са нашите гости?
— Много добре, според мен — отговори важно Алберт. — Провеждат тристранна конференция в камбуза. Капитан Уолтърс приготвя сандвичи, а двете млади жени му помагат.
— И никакъв бой? Никакво скубане на коси? — попитах аз.
— Изобщо нищо такова. Естествено те са твърде официални, с много „извинявай“ и „моля“, и „благодаря“. Имам новини относно платноходката — допълни Алберт със самодоволен вид. — Веднага ли да докладвам? Или… на мен ми се струва… може би ще искате да отидете при гостите, за да ги чуят всички едновременно.
Инстинктивно почувствах, че трябва веднага да чуя новините, но Еси ме погледна.
— Учтивостта го изисква, Робин — заяви тя и аз се съгласих.
— Чудесно — кимна Алберт. — Сигурен съм, че ще ви бъде много интересно. Както беше и на мен. Разбира се, винаги съм се интересувал от платноходки, знаете — продължи да бърбори Алберт. — Когато бях на петдесет, „Berliner Handelsgesellschaft“32 ми даде такава хубава платноходка… изгубих я, за нещастие, при напускане на Германия заради дивите нацисти. Скъпа госпожо Бродхед, толкова много съм ви задължен! Вие ме върнахте към онези хубави преживявания! Спомням си моята малка къща близо до Остенд, където се разхождах по брега с Алберт… това е — той намигна, — това беше кралят на Белгия. С него разговаряхме за платноходки, а вечерта аз свирих на цигулка и жена му ми акомпанираше на пиано… всичко това си спомних сега, скъпа госпожо Бродхед, само благодарение на вас!
По време на цялата тази реч Еси стоеше вдървена до мен и гледаше с каменно лице творението си. После започна да пелтечи, а след това избухна в силен смях.
— Ох, Алберт — извика тя и се пресегна зад себе си за възглавница. Замахна и я хвърли, но той се отмести и възглавницата падна върху тоалетната масичка зад него. — Голяма смешна програмо, винаги можеш да разчиташ на мен! Но сега се махай, моля те. Тъй като толкова приличаш на човек с много спомени и отегчителни анекдоти, не мога да ти позволя да ме гледаш необлечена! — Докато с Еси се прегръщахме, Алберт си позволи да ми намигне и изчезна. — А сега се обличай — заповяда ми тя, — за да можем да научим за платноходката в удовлетворителна за компютърната програма форма. Вярно, че смехът е ефикасно лекарство. Вече не се страхувам за здравето ги, скъпи Робин. Развеселеното ти тяло сигурно ще живее вечно!