Една… две… три секунди.
Да, ето го.
Едно-единствено парче от пъзела.
Едно-единствено свързващо парче, което променя целия картинен ребус.
Гарсия веднага забеляза промяната в поведението на партньора си.
— Добре ли си? — попита той. — Имаш такъв вид, сякаш ще ходиш на зъболекар.
Хънтър не го погледна и измърмори едно изречение с тон, изпълнен със съжаление.
— Изтълкували сме всичко погрешно, Карлос.
— Какво? — Гарсия примига и се опита да проследи погледа му. — Какво искаш да кажеш, Робърт? Какво гледаш?
Хънтър посочи нещо на една от снимките.
— Изглежда ли ти познато?
Отначало Гарсия не го видя. Мозъкът му установи частична връзка след още две секунди, но дори тази частична връзка беше достатъчна, за да го разтърси до мозъка на костите. Той погледна партньора си с широко отворени от изумление очи.
— Копеле!
— Да.
60.
— Детективи? — изненада се Томас Молина, когато отвори вратата на апартамента, където живееше с Джанет Ланг, и отново видя Хънтър и Гарсия. — Какво ви води пак тук толкова скоро?
— Съжаляваме, че идваме, без да се обадим предварително — отговори Хънтър. Въпреки че беше учтив, гласът му не търпеше възражения. — Но на всяка цена трябва да зададем на госпожица Ланг още един-два въпроса.
— За какво? — попита Том, докато държеше вратата открехната и блокираше с тяло входа. — Пак ли за онези откачени цитати? — В тона му прозвуча раздразнение.
— Не — отвърна Гарсия. — Този път не.
Том изпухтя.
— Вижте, Джанет плака два часа, след като вие си тръгнахте. Едва се успокои. — Той погледна часовника си. — Вече наближава шест и тя най-после успя да похапне нещо и да положи глава за няколко минути. Както казах, Джанет не може да спи нощем и трябва да подремне. Предпочитам да не я разстройвате отново, особено с въпроси, за които тя не може да ви помогне.
— Точно за това става дума, господин Молина — отвърна Гарсия. — Този път госпожица Ланг е една от малцината, който може да ни помогне. — Тонът му беше сърдечен, но твърд. — Още веднъж, обещавам, че няма да отнеме много от времето ѝ, но въпросът не може да чака.
— Какво искате да я питате? — настоя Том.
— Може да присъствате, ако искате — отвърна Гарсия.
— О, непременно. Няма съмнение в това.
— Кой е, Том? — Гласът на Джанет се чу някъде навътре в апартамента.
Том наведе глава и стисна устни.
— Страхотно — прошепна той. — Събудихте я. — Той се извърна настрана от Хънтър и Гарсия. — Пак са детективите, миличка. Искат да те питат нещо друго.
Джанет се появи зад Том. Очите ѝ бяха сухи, но подпухнали и зачервени. Все още беше с долнището на пижама, футболната фланелка от гимназията и халата за баня в розово и бяло. Тя погледна детективите и повдигна вежди, сякаш разпозна сериозността в израженията им.
— Пак ли става дума за поезия?
— Не — увери я Хънтър. — Нещо съвсем друго.
Джанет пристегна халата плътно около себе си и скръсти ръце на гърдите си.
— Тогава мисля, че е по-добре да влезете.
Том най-после отстъпи встрани и позволи на двамата детективи да влязат в апартамента.
— Моля ви, не я разстройвайте — прошепна той, докато Хънтър и Гарсия минаваха покрай него. В тона му прозвуча искрена загриженост.
Всички се настаниха около масата в дневната.
Джанет пак седна на фотьойла до прозореца.
Хънтър започна, без да губи време.
— Може ли да ви попитам къде сте учили, госпожице Ланг? Прогимназия… гимназия… някъде наблизо ли беше?
— Не. Не живеех тук, когато ходех на училище. — Тя погледна футболната фланелка, която носеше под халата си. Логото беше голяма буква „Г“10 в зелено, с муцуната на черна пантера, която се показваше в средата на буквата. Джанет я посочи. — Учих в гимназия „Гардина“. Там живеехме навремето. — Тя наклони глава надясно. — Имам предвид от осми клас нататък. Преди това живеехме в Ингълуд, затова от първи до седми клас учих в „Морнингсайд“.
— И сестра ви ли? — попита Хънтър и кимна към фланелката ѝ.
— Не, Мел не е учила в гимназия „Гардина“ — обясни Джанет. — Тя остана в „Морнингсайд“, въпреки че се преместихме в друг квартал. Тя беше три години по-голяма от мен и това означаваше, че когато се преместихме от Ингълуд в Гардина, тя започваше последната си година. Би било лудост да смени училищата точно тогава. — Джанет повдигна рамене. — Да завърши с куп ученици, с които се е запознала наскоро, докато всичките ѝ приятели от училище се дипломират само няколко квартала по-нататък? За Мел? Никакъв шанс. — Тя се засмя тихо. — Помня как се караха с мама, че Мел не иска да се прехвърли в гимназия „Гардина“. Мама се побъркваше, но Мел държеше на своето, затова накрая, разбира се, победи. Мел ставаше в пет сутринта, понякога дори по-рано, за да се качи на автобуса за „Морнингсайд“. Всъщност на два автобуса. И го правеше всеки ден… през цялата последна учебна година. — Очите ѝ отново се натъжиха. — Мел беше непоколебим човек. Ако реши, че иска да направи нещо… правеше го.