— В Ел Монте, в долината Сан Габриел.
Хънтър погледна часовника си в същото време, когато Гарсия погледна екрана на компютъра си. Имейлът от отдел „Проучвания“ току-що пристигна.
— Какво работи госпожа Елиът?
— Тя е счетоводителка. Има фирма и работи от дома си.
— А другото хлапе, което е било в групата им? — попита капитан Блейк. — Мисля, че беше момче, нали?
Гарсия кимна и Хънтър разпозна поражението в движението.
— Името му е Педро Бустаменте. — Гарсия го произнесе буква по буква, а после млъкна и погледна в очите партньора си. — За съжаление той се е самоубил преди около една година. Бил е на двайсет и пет.
— Самоубил се е? — попита капитан Блейк. Изненаданото ѝ изражение отразяваше като огледало лицето на Хънтър.
Гарсия отвори полицейския доклад, който отдел „Проучвания“ бяха прикрепили към имейла.
— Точно така — потвърди той, докато преглеждаше доклада, знаейки точно къде да търси. — Хазяинът му открил тялото му в апартамента му в Помона.
— Как е сложил край на живота си? — попита капитан Блейк, когато двамата с Хънтър застанаха зад бюрото на Гарсия, за да видят доклада. Името на детектива от полицията в Помона, присъствал на мястото, беше Джеймс Лий.
— Прерязал вените си в банята — отговори Гарсия.
— Според детектив Лий — каза Хънтър, четейки от доклада, — не е имало следи за престъпление. Не е проведено разследване. Имаме ли доклада от аутопсията?
Гарсия се върна на имейла.
— Да. — Той щракна върху прикрепения файл.
Хънтър превъртя надолу до токсикологията и прочете какво са открили лаборантите.
— Алкохол и трамадол12 в кръвта му.
— Повечето хора приспиват мозъка си, преди да отнемат живота си, Робърт — отбеляза капитан Блейк, без да се изненадва. — Знаеш го.
— Вярно е — съгласи се Хънтър. — Но той е имал достатъчно и от двете в организма си, за да го зашеметят най-малко за половин ден. — Той посочи стойностите.
— Мислиш, че не се е самоубил? — попита Барбара.
— Не знам — отговори Хънтър.
— Ще се свържа с детектив Лий — каза Гарсия. — Трябва ни повече информация за случая.
— Добре — съгласи се Хънтър. — Ел Монте и Помона са в долината Сан Габриел, затова защо не ги поемеш? Говори с детектив Лий в Помона и със София Елиът в Ел Монте.
— Тръгвам. — Гарсия взе якето си.
— А ти какво ще правиш? — обърна се капитан Блейк към Хънтър.
— Ще отида в прогимназия „Гардина“, ще разгледам годишника им от 2009-а и ще говоря с когото мога, включително родителите на София Елиът. Годишникът ще ни даде и още някои имена, които да проучим. Все някой трябва да помни нещо. След това ще посетя Джоузи Грифит. Надявам се, че тя ще може да отговори на няколко въпроса за старата им група в училище.
— Добре — отвърна капитан Блейк, провери колко е часът и тръгна към вратата. — Днес следобед трябва да информирам шефа на полицията, затова дръжте ме в течение, каквото и да се случи.
— Разбира се.
Хънтър взе якето си и двамата с Гарсия излязоха.
65.
Гимназия „Гардина“ се намираше от другата страна на Западна сто осемдесет и втора улица, срещу прочутия мемориален гробищен парк „Рузвелт“. С близо хиляда и петстотин ученици, футболно игрище в стандартен размер и повече от двайсет постройки, училищният комплекс беше огромен и обхващаше близо два квартала.
Единият охранител на портите обясни на Хънтър къде се намира канцеларията на директорката на прогимназията, а после Хънтър вървя две минути до входа. Самата канцелария беше просторна, стените бяха украсени с дипломи за различни постижения и награди в рамки, няколко снимки на ученици и голяма фотография на сегашния президент на Съединените щати. Две секретарки седяха зад отделни бюра и ожесточено тракаха по клавиатурите на компютрите си. На пейка до източната стена бе седнал ученик с мрачно изражение на лицето.
Хънтър влезе в канцеларията и секретарката до вратата, афроамериканка на средна възраст с плитчици в косата, вдигна глава и го погледна.
— Добър ден, господине — каза тя и му се усмихна сърдечно. — С какво мога да ви помогна? — Гласът ѝ беше писклив.
Хънтър се приближи до бюрото ѝ, показа ѝ служебната си карта и с тих глас обясни, че трябва да говори с директорката.
— Тя говори по телефона в момента — обясни секретарката. Усмивката на устните ѝ изчезна и се замени с притеснено изражение. — Но няма да се бави. Моля, седнете, и аз ще ѝ кажа, че сте дошли.
Хънтър седна на пейката до ученика с мрачното лице, а секретарката написа нещо на самозалепящо се листче и после влезе в кабинета на директорката. Две секунди след това мобилният телефон иззвъня в джоба му. Обаждаше се Гарсия.