Нито едно от тези четири хлапета не беше осмокласник и не беше от випуск 2009 година, но нещо на последната страница на секцията „С обич в памет на“ накара влакчето на ужасите в мислите на Хънтър да полети към нов завой.
Четвъртокласникът, момчето, починало на девет години, беше умряло през август 2008 година, но Хънтър гледаше годишника от прогимназията за 2009-а — приблизително една година след смъртта му. Тогава защо го имаше в изданието за 2009-а? Отговорът беше елементарен — момчето беше умряло след края на предишната учебна година, 2007/2008. Прогимназиалният годишник за 2008-а вече е бил отпечатан, обикновено бяха готови към края на юни. Това означава, че ако някой ученик е загубил живота си през лятната ваканция, по време на преминаване в по-горен клас, страницата му в „С обич в памет на“ щеше да бъде публикувана в следващото издание на годишника.
Хънтър стана и отново отиде до лавицата. Този път взе прогимназиалния годишник за 2010-а и го прелисти до последните няколко страници, докато стигна до секцията „С обич в памет на“. В изданието за 2010 година имаше седем страници вместо четири и отново всяка страница показваше отделен ученик, три големи цветни снимки и посвещение.
Хънтър прочете страниците и разгледа снимките на учениците. Никой от тях не беше осмокласник и не беше от випуск 2009-а. Поредната малка вероятност, която не даде резултат, но докато връщаше годишника на лавицата, Хънтър се замисли.
Чакай малко — прошепна той на себе си, осъзнавайки къде може да греши. Може би гледам погрешния годишник.
Ако някой ученик от випуск 2009-а е загубил живота си след края на учебната година и преди началото на следващата — някъде през юли, август или септември 2009-а — страницата в негова памет щеше да се появи в изданието за 2010 година, но не прогимназиалното. Логично беше страницата в памет на починалите да бъде отпечатана в гимназиалния годишник, не в прогимназиалния.
Хънтър претърси с поглед лавиците, докато откри гимназиалния годишник на „Гардина“ за 2010-а.
В това би трябвало да има много повече логика.
Той взе изданието и отново прелисти до последните няколко страници.
Гимназиалният годишник беше значително по-дебел от прогимназиалния. Секцията „С обич в памет на“ беше общо двайсет и една страници, но не се наложи Хънтър да ги преглежда всичките. Той прелисти до началото на секцията и се вцепени. Страницата, която гледаше, беше посветена на четиринайсетгодишно момиче с лъскава черна коса, кафяви очи с формата на бадем и обезоръжаващо лъчезарна усмивка. За жалост, тя беше починала през юли 2009-а, само няколко седмици, след като завършила прогимназия „Гардина“ през същата година.
Онова, което накара стомаха на Хънтър да се присвие и устата му да пресъхне като пустиня, беше текстът на посвещението на страницата.
В този мрак никоя светлина няма да блести толкова ярко като твоята.
В тези очи никой няма да изглежда толкова съвършен, колкото беше ти.
В това сърце никоя обич няма да надмине моята обич към теб.
В тази душа никоя болка няма да бъде по-силна от болката да загубя теб.
В този живот нищо друго няма смисъл, когато ти не си тук.
Подписът под посвещението принадлежеше на момче, което беше завършило гимназия „Гардина“ през 2009 година. Той беше написал тези стихове. Името му беше Майкъл Уилямс. Момичето, което беше починало през юли 2009-а, беше сестра му. Казваше се Дженисис13 Уилямс.
71.
Капитан Блейк и Гарсия слушаха стъписано, докато Хънтър им разказваше как е разбрал за Майкъл и Дженисис Уилямс. С всяко ново име и ново описание, което споменаваше, Хънтър посочваше нова снимка на таблото. Онази, която хипнотизира всички, беше разпечатката от годишника с посвещението на Майкъл на сестра му.
— Тогава изреченията, които той оставя на всяко местопрестъпление, изобщо не са предназначени за жертвите — отбеляза капитан Блейк. — Те са за сестра му?
— Всъщност — отговори Хънтър, — редовете са за неговата загуба… неговата болка… неговите терзания. Това е стихотворение за неговите страдания.
— Как е умряла? — попита капитан Блейк.
Хънтър погледна партньора си и Гарсия почувства, че сърцето му ускори ритъм. Той се досети какъв ще бъде отговорът още преди Хънтър да е изрекъл и една дума.
— Самоубила се е.
В стаята настъпи мълчание.
— Как? — попита Барбара.
— Прерязала е вената на китката си — този път отговори Гарсия, който започваше да свързва точките.
Хънтър кимна в знак на потвърждение.