— Тези неща — каза Грейс и докосна малкия медальон пеперуда, закачен на верижка на врата ѝ. — Знаеш ли какво са?
Джоузи си помисли да каже „невероятно скъпи, като ги гледам“, но задържа езика си зад зъбите и отговори по любимия си начин — с въпрос.
— Какво са за теб?
Грейс пак отмести поглед встрани и когато отново погледна Джоузи, в очите ѝ проблесна гняв. Тя се изсмя.
— Те са напомняне за грешката, която направих… за затвора, в който доброволно влязох преди години. Бях млада и много бедна. Толкова бедна, че се подведох и глупаво повярвах, че материалните неща като тези ще ме направят щастлива. — Грейс отново посочи бижутата си. — Е, не ме правят щастлива. Никога не са ме правили щастлива. Мразя ги и мразя себе си, че съм толкова наивна и глупава… и лековерна.
Думите ѝ накараха Джоузи да се запита колко мрачни и вредни са мислите ѝ. Само за няколко минути Грейс избегна отговора дали някога е фантазирала да нарани себе си или някой друг, сравни живота си със затворническа присъда и употреби два пъти думата „мразя“ — единия път за себе си. Джоузи се зачуди колко далеч могат да я тласнат тези мисли към нещо наистина деструктивно. Убеждението, което Джоузи получаваше не само от думите на Грейс, но и от поведението ѝ, от израженията на лицето ѝ, тона на гласа ѝ и жестовете ѝ, беше, че Грейс наистина се бори с все по-засилващ се импулс да се самонарани — пословичната „бомба с часовников механизъм“. Джоузи се запита дали затова Грейс най-после е решила да потърси помощта на психотерапевт — защото е на ръба на нещо много, много лошо. С оглед на всичко това, Джоузи трябваше да опита отново.
— Чувстваш ли се понякога съкрушена от всичко около теб? — попита тя. — От живота, който водиш?
— Ха! — изсмя се Грейс. — Понякога? По-добре кажи „през цялото време“. Казах ти — мразя този живот. Вече не го искам.
Ето пак.
Джоузи записа нещо в бележника си.
— И за какво мислиш в такива моменти? — попита тя. — Изпитваш ли желание да накажеш себе си по някакъв начин? Или да накажеш някой друг?
Грейс погледна ръцете си, които беше стиснала, и после се втренчи напрегнато и изпитателно в Джоузи.
Джоузи зачака, но Грейс само погледна часовника си.
— Може ли да продължим другата седмица, ако имаш свободен час? — попита тя и взе чантата си. — Сега трябва да тръгвам.
Грейс отново избегна отговора на въпроса.
Джоузи задържа вниманието си върху пациентката. Много добре знаеше колко е часът.
— Имаме още петнайсет минути, Грейс.
— Така ли? — Грейс стана.
Джоузи не помръдна от мястото си. Искаше да подчертае факта, че Грейс е тази, която прекратява по-рано сеанса, че Грейс отказва да се задълбочи в онова, което наистина става в главата ѝ.
— Да — потвърди Джоузи, но това не спря пациентката.
— За жалост наистина трябва да тръгвам — повтори Грейс, този път малко по-решително. Тя направи три крачки към вратата, спря и за последен път се обърна към Джоузи. — Гарантирам ти — каза Грейс с премерен глас и мек тон, като гледаше Джоузи в очите, — че по никакъв начин не представлявам опасност или заплаха за себе си или за някой друг. Никога не съм имала вредни или деструктивни мисли за себе си или за други, включително животни.
Бум.
В кабинета на Джоузи сякаш избухна ядрена бомба.
Джоузи почувства, че звукът на тези думи пропълзя по нервните ѝ окончания. Тя примига два пъти, чудейки се дали е чула правилно, защото Грейс Бауър току-що беше направила онова, което в психиатрията беше известно като „договор за безопасност“7 — думите, които трябва доброволно да изрече един потенциално опасен пациент, за да избегне да бъде принудително заведен в болница и затворен в охранявано психиатрично отделение.
Джоузи внезапно осъзна, че Грейс знае много повече за психиатрията и психоанализата, отколкото показва. Тя знаеше, че сеансът се записва и че сега нейният „договор за безопасност“ е документиран. Освен ако Грейс не анулира доброволно този договор, като категорично опровергае това, което току-що каза. Колкото и опасна за себе си или за другите да изглежда в следващите сеанси, Джоузи не можеше да я предаде на властите. Не и след „договор за безопасност“.
— Много ти благодаря за отделеното време — усмихна се Грейс. — Надявам се, че ще те видя другата седмица. Ще се обадя да си определя час.
Няколко минути, след като Грейс Бауър излезе от кабинета и докато все още се мъчеше да проумее случилото се току-що, Джоузи, в едно от онези инстинктивни движения, се обърна и пак погледна през прозореца. Не беше сигурна какво очаква да види, нито какво ще постигне с това. Искаше само да погледне още веднъж Грейс, преди да изчезне, може би в кола с шофьор, или да тръгне сред тълпата долу, но така и не я съзря. Джоузи обаче забеляза мъжа, когото видя преди малко. Той отново беше на същото място като преди. Стоеше там, пъхнал ръце в джобовете си. Джоузи стана, за да се опита да го огледа по-добре, но мъжът пак се стопи в тълпата и изчезна като тънка струя дим във въздуха.
7
В психиатрията, термин, който описва споразумение между пациент и психотерапевт, с което пациентът се съгласява да не наранява себе си или друг, обикновено в писмена форма, но понякога устно. — Б.пр.