Хънтър приклекна и доближи мобилния телефон до дясната ръка на Трой, като внимателно притисна показалеца му до четящото устройство. Част от секундата по-късно екранът оживя и Хънтър изпита чувството, че нещо го сграбчва за гърлото. Последното приложение, което беше използвал Трой, все още беше заредено на екрана — видеоплейърът. Виждаше се първият кадър на последния видеоклип, който беше гледал. Най-отдолу на екрана имаше бутон с надпис „Пусни видеото“.
Не беше необходимо Хънтър или Гарсия да натиснат бутона, за да разберат кое е видеото. И двамата познаха първия кадър. Хънтър почука с пръст върху бутона „върни назад“ в горния ляв ъгъл на екрана и това ги върна към папката с видеоклипове в галерията с изображенията на телефона. Хънтър усети, че възелът в гърлото му се стяга.
— Мамка му! — прошепна Гарсия и поклати глава. — Функцията, която автоматично запаметява прикрепените видеофайлове в паметта на телефона не е била изключена, както ти е казал.
— Трябваше да проверя — отвърна Хънтър с тих и изпълнен с тъга глас.
— Не — твърдо заяви Гарсия и се втренчи в партньора си. — Не си причинявай това, Робърт.
— Трябваше да проверя, Карлос.
— Казал си му да не гледа видеозаписа. — Гарсия звучеше като учител, който чете конско на ученик. — Казал си му да го изтрие. Видял си, че той го прави. Напомнил си му, че съществува функция „автозапаметяване“ и Трой ти е казал, че е изключена на телефона му. Ти не трябва да носиш това бреме.
Хънтър погледна трупа на Трой на пода.
— Това не трябваше да се случва.
— Прав си — съгласи се Гарсия. — Не трябваше да се случва, но се случи, и познай какво, Робърт. Беше абсолютно извън твоя контрол. — Той млъкна, за да си поеме дъх. — Виж, било е чист късмет, че си бил тук, когато Трой е получил видеозаписа от онзи психопат. Ами ако Трой беше получил видеото, след като си беше тръгнал? Или преди да отидеш там? Не си могъл да направиш нищо, за да му попречиш да гледа видеото, Робърт. — Гарсия вдигна показалец. — Тук има нещо, което ти разбираш и знаеш много по-добре от мен — човешкото любопитство… човешкият порив да „знае“, е адски силен мотив. Малцина имат толкова силна воля, че да го обуздаят. Трой Фостър не е имал. Той е избрал да гледа видеозаписа, Робърт. Не ти.
— Какъв видеозапис? — попита Карсън, която се върна в стаята, носейки три прозрачни найлонови пликчета с веществени доказателства в дясната си ръка.
Гарсия повдигна рамене.
— Както казах, детектив, сложно е.
Карсън схвана намека му и не настоя.
— Е, той със сигурност се е заредил добре — каза тя и им показа първото пликче.
Вътре имаше полуавтоматичен „Дезърт Игъл.50 Магнум“8 — един от най-мощните пистолети в света.
Хънтър взе пликчето и го вдигна към светлината. Карсън му подаде второто пликче, което съдържаше пълнителя на пистолета.
— Останали са шест патрона в пълнителя за седем — уведоми ги Карсън. — Всичките са експанзивни куршуми с кухи върхове. Той не е имал шанс. — Тя кимна към нощното шкафче. — А това намерихме в чекмеджето. — Карсън подаде на Хънтър последния плик. Вътре имаше малко самозатварящо се пликче, което съдържаше остатъци от бял прах. — Кокаин — добави тя.
Тъгата напълно отрови атмосферата в стаята и дълго време никой не каза нищо.
— Сигурни ли сте, че искате да напишете доклада? — попита накрая Карсън.
— Да — отговори Хънтър. — Ние ще го поемем. Това не е проблем. Благодаря ви за помощта, детектив Карсън.
Луиза Карсън тръгна, а Гарсия зачака навън да дойде микробусът на „Съдебна медицина“, докато Хънтър седна за няколко минути в дневната при госпожа Фостър и Брет.
Госпожа Фостър беше престанала да плаче. Всъщност беше изпаднала в мрачно мълчание. Гледаше объркано и нефокусирано, изражението ѝ бе тъжно и скръбта ѝ неизмерима и разрушителна. Съзнанието ѝ вероятно се разпадаше пред очите на Хънтър, но той не можеше да направи нищо, за да го предотврати.
Хънтър беше виждал същия израз в очите и на други хора. Със сигурност го беше виждал и в собствените си очи повече от веднъж. Това се случваше, когато мисълта е в състояние да повтаря някоя сцена отново и отново в безкраен кръг. В случая с госпожа Фостър, Хънтър можеше само да си представя образите, които щяха да я измъчват до края на дните ѝ — как седи в дневната и изведнъж чува нещо, което сигурно беше прозвучало като оръдеен изстрел в затвореното пространство на дома ѝ. Отчаяна, уплашена и напълно озадачена, тя сигурно е хукнала към стаята на Трой и към най-трагичния ден в живота си. Образите, които е видяла, докато се взира в безжизненото тяло на сина си на пода, никога нямаше да я напуснат.