Централният нападател от мач на мач израстваше не само като стрелец, но и като ловък диспечер, действуващ вече на по-голям район, еднакво деен и при строежа на атаките, и при техния завършек. Ще останат завинаги като образци неговите игри и головете с Белгия през 1965, с Швеция — 1967, когато викингите от север бяха сломени с 3:0 и Тодор Байкушев писа тогава: «Аспарухов бе най-дейният български нападател. Той най-често участвуваше в крайната фаза на атаката (24 пъти), отправи най-много удари (8), бе вещ организатор с разнообразни подавания и трикове, с разумно движение по фронта на нападението, автор бе и на красив гол!»
Ще се помни за цял живот и участието му в двубоите с Италия, победена в София с 3:2 на четвъртфинала за първенството на континента с оня отскок с цял ръст над пазача му Берчелино) пред снажния Албертози, и удара с глава, разтърсил гредата, от което последва и мигновеното точно попадение на Дерменджиев. Записали сме в бележника си думите, които сподели пред нас треньорът на «адзурите» Ф. Валкареджи след втория мач в Неапол, спечелен от италианците с 2:0: «Мислех, че жребият, който ни изпрати България на четвъртфиналите, е един щастлив шанс за нас. Но сега разбрах, че с някои други отбори щяхме да си спестим много от тревогите и вълненията, които преживяхме в тези 14 априлски дни…»
Тогава Аспарухов не блесна с голове, но фактът, че Гуарнери, който почти бе забравен в Италия като национал, получи най-висока оценка, подсказва за голямото, което той извърши като пазач на опасния български централен нападател. Спомняме си какви реплики си размениха Аспарухов и Шаламанов вечерта след двубоя по време на разходка по улиците на Неапол…
— На тоя Гуарнери — рече Гунди — му осигурих място още две години най-малко в националния тим…
— Аз пък — отвърна му Шами — направих от Прати национален герой (имаше пред вид, че като ляво крило Прати вкара важни голове и в София, и в Неапол)…
Така в дух на самокритика се отнесоха и двамата майстори към участието си в тези паметни изпитания.
Трудно е да се градират по ефект всички ония срещи или голове, с които Аспарухов бележеше в своя растеж и възхода на родния футбол. Едни свързват името му с успехите в шампионата на континента, други — с първенството на планетата. Всеки един от тях имаше своя стойност и свое значение. Но като изпълнение не може да не поставим на първо място онази атракция на «Уембли» на 11 декември 1968 година, когато България завърши със световния шампион у дома му 1:1. Дълго световният спортен печат коментираше знаменития рейд на нашата деветка от центъра на игрището до място, където се опита да го посрещне и спре вратарят Уест. Никой не успя тогава да предотврати неизбежното — нито Уест, нито преди това Б. Чарлтън, Б. Моор, Нютън. Димитър Якимов описа епизода така:
«Подадох му при една контраатака в коридор, той влезе в него, пое топката, направи великолепни финтове — наляво, надясно — и натръшка защитниците по земята. Излезе на открито срещу вратаря, ловко го излъга с тяло и като по учебник извърши последното — с невероятен фалц и парабола намуши топката в мрежата!»
На екрана операторите от английската телевизия повториха шест пъти тази «операция». А в пресата на другия ден прочетохме: «Само големият талант на Аспарухов сътвори този гол, който може да влезе в учебник като изключително майсторство, техническо и тактическо изпълнение, да влезе в галерията на най-хубавото, което е демонстрирано на „Уембли“ в цялата му досегашна история.»
Може би на всеки ще направи впечатление, като се вгледа в стажа на Аспарухов с националната фланелка, че са налице дълги интервали на отсъствие. Така беше, защото той не винаги бе здрав и боеспособен в някои периоди с тежки контузии. Така, докато през 1963 година участвува и в шестте мача на нашия сборен тим, през 1966 не играе срещу Югославия и в европейската квалификация с Норвегия. Влиза в строя през март на следващата година за мача срещу ФРГ в Хановер и сетне чак през ноември срещу Швеция в София. През 1968 година лекува травма и не играе срещу Турция, а през 1969 отсъствува от мача с Полша във Варшава. Взе участие (не съвсем възстановен) на финалите в Мексико и след това до края на своя живот не можа да облече фланелката с държавния герб. Последният му мач с нея бе на 11 юни 1970 година в мексиканския град Леон срещу Мароко за световно първенство.