По повод на честото отсъствие понякога някои си позволяваха да го укоряват. Навремето им даде отпор самият треньор на «Левски» Йончо Арсов. При едно ново принудително прекъсване на състезателната дейност на Аспарухов през 1967 година той заяви в печата: «За жалост, намират се „доброжелатели“, които ехидничко подмятат нелепости — че манкирал, че симулирал — и какво ли не още… Това е отвратително! Аспарухов е честен спортист, обича до болка футбола и сега изживява болезнено временната раздяла с него. Виждал съм го да плаче от болка в съблекалнята през почивката, но пак е излизал на терена. Прочитал съм мъката в очите му, когато е трябвало да присъствува на стадиона само като зрител.»
А ето какво беше казал през същия период и д-р Стефан Божков — тогава треньор на националния отбор:
— Аспарухов не е добре. Той сам дойде в понеделник при мене и ме помоли да бъде освободен от отбора. Аз съм лекар и съм наясно по неговото заболяване — Гунди трябва да се лекува! Сега съм изправен пред затруднение: той е авторитетна фигура в националния отбор и аз градех концепциите си за важните мачове с Швеция и Норвегия с оглед на неговото участие. Предпочитам обратното пред риска да увредим още повече състоянието на този талантлив наш футболист. Считам, че при лечението с него се е злоупотребявало. Нямаше да се стигне до това, ако имаше по-голяма съгласуваност между лекарите и треньорите!
Георги Аспарухов участвува последователно във финалите на три световни първенства. В Чили беше още много млад и незрял, едва един месец преди това бе дебютирал в националния отбор, за да може да остави по-трайни следи. Всъщност той игра там само един мач — срещу Унгария — и отбеляза единствения гол за България. На шампионата в Англия пак замина след продължително лечение и недостатъчно трениран. Все пак отново единственият гол в нашия актив и там бе негово дело. В Мексико пристигна с оная объркана подготовка на целия отбор, която доведе и до добре известното на всички ни фиаско.
Всеки мач на Аспарухов в националния тим, и въобще зад границата, беше за него не само висше патриотично задължение, а и едно преживяване, което той дълго задържаше в сърцето си. Макар и кратки по време, престоите му в далечните и чужди страни, допира с тяхната култура, контактите с хората винаги го впечатляваха и подбуждаха към живи разкази за видяното и преживяното. Понякога повече за бита и живота в посетения град или страна, отколкото за двубоите на терена. Защото за него състезанието беше работа, която трябва да свършиш и си длъжен да свършиш. И по резултатите, които и така са известни, всеки ще отсъди какво си сторил. Другото — досегът с нови хора, запознаването с тях, с техния бит, с техните въжделения — то е лично достояние, което говори за силно развитото обществено чувство, за любознателност.
Как хубаво и увлекателно разказа веднъж в печата впечатленията си от турнето на националния ни тим в Бразилия през зимата на 1969 година:
«… Краткият престой на летището в Рим усили нетърпението ни. Но когато мощната 160-местна машина на аржентинската авиокомпания, която ни бе приела на борда си от Франкфурт, се стрелна по курс Запад и след по-малко от час под нас се разстла океанът, напрежението „разхлаби връзките си“. Беше уютно, топло и свежо. Удобните кресла ни предлагаха мечтания покой. А не след дълго и на монтирания пред нас киноекран започна прожекцията на интересен приключенски филм. Предвкусвахме приятни часове… Уви, умората, която бе насъбрана на „Уембли“, на мача в Есен, от това прелитане от страна в страна, се оказа по-силна. Не бе изминал и един час и всички потънахме в дълбок сън.
Събудихме се малко преди да се покажат контурите на материка. Бяхме летели и… спали 12 часа… Скоро закръжихме над Рио де Жанейро. На летището ни посрещна официална група, която прояви много внимание и сърдечност към нас. Бяхме тръгнали от Рим по обяд, в Рио кацнахме след 12 часа и половина… пак на обяд. Времето ни бе изпреварило… При слизането от самолета ни блъсна убийствена горещина и телата ни изведнъж плувнаха в пот. Посрещачите бяха по ризи, имаше и хора по къси гащета, боси (термометърът сочеше 37 градуса). А ние — с пуловери и костюми, с балтони, дори някои с кожуси (непозната дреха тук). Ужас! Разсъблякохме се с войнишка бързина, хукнахме към огромния подвижен вентилатор в чакалнята и изложихме на течението запотените си тела. Беше много комично да гледаш отстрани — скупчени един до друг, търсехме фронтално ефекта от вентилатора и следвахме вкупом движението му — ха наляво, ха надясно!
Луксозен автобус ни преведе през центъра на Рио за вътрешното летище, от което щяхме да излетим за Куритиба. Адско движение на коли, улици, оградени от 35-40-етажни здания, приличаха на тунели. Зърнахме и безкрайните плажове, натъпкани с човешки тела». И си представихме снега, който оставихме в родината, децата ни, които в този момент препускат с шейните.