След почивката нашите футболисти заиграха още по-съсредоточено, настойчиво, вихрено, с бърза смяна на местата. Сега халфовете се изнесоха напред, поемаха отбитата от португалската защита топка и отново я пуснаха в ход към Америко. По фланговете изкачаха на свободни полета Аспарухов, Котков, Дерменджиев, Бонев. Противникът — омаломощен и дезорганизиран — рухва в 63 минута. Всичко се разви като на филм. Аспарухов предприема индивидуална акция от средата на терена, промъква се отляво с майсторски дрибъл и центрира над главите на португалските защитници. Ще спрем лентата за момент, за да предадем думите на Котков: „Пасът беше предназначен за мене. Но аз бях блокиран. С цялото си същество обаче почувствувах, че на десния фланг е останал свободен Чико. Леко се наведох, топката мина над главата ми и отиде към него…“ Продължението на епизода описа след това самият Дерменджиев: „За такова положение можеш само да мечтаеш! Гунди тръгна напред и разбрах, че трябва да заема позиция. После си подложих крака и за частици от секундата изпреварих Америко, който леко закачи с ръка топката, но тя отиде в мрежата!“
1:0. България бе вече четвъртфиналист!
Славата не го измени
В днешни дни славата съпровожда именитите спортисти, понякога много повече и от най-известните и нашумели кино-артисти. Тази слава е и една обич, и една гордост, и едно изпитание. Да се носи тя, не е леко. Товарът й не тежи само на оня, който е със силен дух, с висока морална устойчивост, с ярки добродетели. Върху раменете на Аспарухов се струпа наведнъж голям тонаж от такава слава.
Навсякъде, където се появяваше — на улицата, в ресторанта, в театъра, — се намираха хора, които се извръщаха към него. А той беше стеснителен, отбягваше шумните места тъкмо заради това смущаващо отношение. Спомняме си много случаи, когато въздишаше при такива положения, когато бързаше да свие в друга посока, за да избегне и чакащите го почитатели. Веднъж през оная паметна за него и за българския футбол 1965 година, непосредствено след мача срещу Белгия във Флоренция, на новогодишната вечер в „Плиска“ той просто не се яви в студиото на Българската телевизия, където го чакаха за интервю. И когато като дете се радваше, че се е „отървал“, в салона, малко преди полунощ, нахлуха операторите. Пред микрофона той каза само:
— Предпочитам да преживея още два такива мача с Белгия, отколкото да се потя сега тук пред камерата.
В дома и в дружеството пристигаха поздравителни писма, които не винаги успяваше да разпечати и прочете докрай. Какво ли не искаха от него — автографи, снимки. Молеха го да пише, да разказва за себе си.
Откъде идваше това обаяние? Питали сме се, питаме се и сега. Може би най-добре си го обясни изтъкнатият футболен специалист, големият навремето състезател на московския „Спартак“ А. П. Старостин — приятел на „Левски“ и на българския футбол. Беше дошъл у нас за кратко време да види Гунди в игра. Взехме му пропуск и заедно се настанихме на трибуната на препълнения до краен предел стадион „Герена“.
Гунди отбеляза три гола. Андрей Петрович не криеше възхищението си и често чувахме да възкликва: „Молодец!“ След мача ги запознахме. Като се прибрахме, Старостин заговори:
— Мисля си, откъде иде това отношение към Гунди, тъй като и други футболисти са имали такъв зенит. И ми се струва, сега като видях този момък, че това е така, защото той покрива представата на зрителя за желания централен нападател — висок, снажен, мощен, технически на висота, стреля и с двата крака, стреля и с глава. Просто е удоволствие да гледаш движението му по терена.
Аспарухов не се възгордя. Остана си все така сърдечен, скромен, приветлив и благодушен към всички. Остави спомена на отличен другар, верен приятел, искрен в отношенията си, неподправен с нищо към хората.
Динко Дерменджиев, като разказва сега за преживяното с Гунди в годините на съвместния им спортен живот, се сеща и за един дребен наглед, но съществен и характерен за неговия приятел случай. Един от многото случаи.
— Бяхме веднъж в ФРГ с националния отбор. В деня преди да отлетим обратно за България, излязохме за покупки. На една витрина видяхме хубави мокасини. Харесаха ми много, но бях си свършил вече парите. Гунди разбра това, влезе в магазина и купи един чифт. Мислех, че ги взема за себе си и го изчаках на тротоара. Излезе и ми връчи пакета; „Ето, за тебе е!“ Като се върнахме в родината, поисках да се издължа. Не даде и дума да се изрече. Такъв беше!