От този момент нататък, както си спомнят всички треньори и футболисти, никой вече не се колебае за номера на фланелката, която Аспарухов трябва да носи. Никой вече не спори, че деветката е негова. Той става лидер на нападението и в „Ботев“, и в националния отбор. Към него са отправени жадните очи на треньорите от „Левски“, нетърпеливо чакащи мига, когато ще завърши военната си служба.
Въпреки това всички го смятат за млад във футбола, не пропускат случая да му подсказват едни или други елементи на висшето майсторство, да го поучават. А и той обича да слуша съвети (както ще го прави до края на живота си), обича да му сочат ония слабости в играта, които само едно опитно око е в състояние да забележи. Интересни моменти от съвместните тренировки в националния отбор по онова време си спомня Димитър Якимов, който играе от лявата му страна. Той разказа веднъж как Христо Илиев (Патрата) се е карал на Аспарухов. „Какво правиш! Като скачаш при корнер да биеш с глава, защо мижиш! Да се отучиш от това. Като скачаш и удряш топката, ще си държиш очите отворени, да гледаш къде я отпращаш! Затова изпускаш сега много голове.“
Самият Гунди по-късно си спомняше за уроците на Патрата. Не само за начина, по който се бие топката с глава. Още повече, че русокосият хитрец, на терена трудно можеше да му го покаже на практика поради по-ниския си ръст. Но от Христо Илиев Аспарухов взе и изключително колегиалното отношение към съиграчите, научи тайните на неуловимия за противника пас, умението да се появява на открита стрелкова позиция точно там, където трябва, и точно в мига, когато е нужно. Като него Гунди можеше да излиза неочаквано зад гърба на защитниците, да стреля без всяка подготовка. С една дума, овладял беше едно от най-силните оръжия за футболната атака — изненадата. Може би и това му помогна да вкара единственият гол, с който България можеше да се похвали при участието си на световното първенство в Чили.
Постепенно настъпва времето на футболната зрялост, времето, когато състезателят става една от основните фигури в отбора си, когато не може да си позволи резки колебания в спортните си постижения, когато трябва да решава състезание, когато не играе вече за себе си, дори не и за своя отбор, а за целия български спорт. Времето на отговорността.
…Още е в „Ботев“ (Пловдив). Решава мача с ЦСКА, при това в София (2:1), като вкарва и двата гола. Отпраща четири топки във вратата на „Спартак“ (Варна). В поредицата мачове през май 1963 година бележи непрекъснато гол след гол: срещу „Дунав“, „Марек“, „Спартак“ (Пд), „Черно море“.
През това време са и двата негови знаменити мача за европейската купа на купите с румънския „Стяуа“, отбор на северната ни съседка, който дълги години оспорва шампионската титла. „Ботев“ играе много силно — в Пловдив 5:1, в Букурещ 2:3. Пет от головете са дело на Аспарухов — три в първия мач, два във втория. И в останалите два неговата намеса е съществена. „Канарчетата“ прескачат и тази бариера, после отстраняват от пътя си „Шамрок Роувърс“ (Ейре) с две победи — 4:0 и 1:0. Стигат до четвъртфинала и отстъпват там пред мадридския „Атлетико“.
Тогава тези успехи на пловдивските футболисти се приеха като малка сензация. Всички бяха заслужили за победоносния рейд в турнира, но присъствието на Гунди в ятото на канарчетата имаше важно значение.
Така премина военната му служба, така го запомниха и го помнят и до днес запалянковците на „жълто-черните“. Времето изтича и остават броени дни до деня, в който деветката ще получи уволнителния билет и ще трябва да се върне в родното гнездо.
Всеки може да си представи какво означават тези последни дни не за други, а за хилядите почитатели на синия отбор. По всякакви поводи името на Гунди се преплита в бъдещите планове на отбора. То се свързва с надеждата, когато зажаднялата за победи публика ще отива на стадиона, „сигурна“ в крайния успех и просто любопитна да узнае само една малка подробност — с колко гола ще бъде поразен противникът? Какво да се прави, всички запалянковци по света са едни и същи и рядко някой признава друг резултат освен победния.
Тъкмо в тези напрегнати за запалянковците дни, когато всеки ще се съгласи, че нетърпението им е стигнало до краен предел, идва ред на шампионатния мач „Левски“ — „Ботев“ в София. Това е едно от последните участия на Гунди с фланелката на пловдивския тим. Към стадион „Васил Левски“ се стичат потоци привърженици на сините футболисти, възбудени, че скоро най-добрата деветка няма да бъде съперник, а свой човек. И, разбира се, в егоистичното сърце на запалянковците се прокрадва коварната надеждица, че Гунди няма да оскърби чувствата им. Нали след няколко дни ще бъде в „Левски“! Той едва ли ще играе с пълна сила сега срещу нас, дума да не става, да не е луд!