Изглежда, не можеше да си поеме дъх — паниката, която се бе вкопчила в гърлото му, му пречеше да преглътне, дори не успяваше да поддържа блокировката, която притъпяваше болката в крака.
Аркадейл вече бе обелил и двата края на кожата и се обърна към учениците си.
— Така, тук имате няколко възможности. Ако времето ви притиска, можете постепенно да прережете мускулите, като внимавате да не засегнете главните артерии или вени, разбира се. Това изисква голяма точност, затова препоръчвам да намерите не толкова ценни личности, върху които да се упражнявате, тъй като грешката ви може да доведе до бързото изтичане на кръвта на субекта. Този вид постепенно осакатяване може да е лишен от изтънченост, но психологическият ефект е силен. Ако имате време за по-изтънчени действия, ще ви покажа една проста техника, която накрая може да има изключителен ефект.
Той вдигна един лист сгънат пергамент и им го показа.
— Съберете яйцата на всякакви малки роящи се насекоми — някои видове оси са идеални, както и няколко паяка; мухи и хлебарки също могат да свършат работа.
— О, боже — въздъхна тихо Ламорак и се сгърчи конвулсивно, от което отново го прониза болката в счупения му крак.
— Просто разпръснете тези яйца върху мускулите и ги покрийте с кожата, ето така — каза Аркадейл, като, докато говореше, извършваше съответните действия. — След няколко дни, когато яйцата започнат да се излюпват, субектът буквално ще започне да ви се моли да ви каже всичко, което искате да узнаете.
Той сръчно заши парчетата кожа с черен конец и избърса ръцете си.
— Така — продължи Аркадейл, вземайки отново скалпела. — Да видим дали подобни техники не може да се приложат и към коремната кухина.
9.
Облизвам кокалчетата на пръстите си, които съм разкървавил в скулата на пазача, и усещам топлия сладникав вкус на кръвта. Докато надничам иззад ъгъла към двамата въоръжени с арбалети охранители, които се мотаят пред вратата нататък по коридора, се опитвам да си спомня защо се реших на тази глупава, глупава постъпка.
Онези момчета са тук от доста време; вече дори не разговарят. В този миг единият от тях се обляга на стената и се плъзва надолу, посядайки на пода. На клина, забит в камъка над трегера, виси самотен фенер.
Талан шепне зад гърба ми:
— Какво има?
Без да я поглеждам, вдигам два пръста така, че да ги види.
— Можем да ги свалим — казва ми тя.
Така си е. Работата е в шума. Проблемът ще е да стигнем на една ръка разстояние от тях, без да преглътнем по два фунта стомана.
L’audace, toujours l’audace.8 Това май беше на Наполеон. Няма значение — може пък да е имал предвид мен.
— Чакай тук.
Вземам от ръката ѝ обкованата с желязо, тежка като боздуган тояга, отнета от пазача, когото бяхме оставили да лежи завързан и със запушена уста в килията. Никой от нас не искаше да вземе бронята му, която и без това нямаше да ни е по мярка.
— А метателните ти ножове?
Клатя глава.
— Твърде далеч са, а и носят брони — ще трябва да им прережа гърлата, защото от такова разстояние не мога да съм сигурен, че ще успея да сваля някой от тях, дори и да го улуча.
— Аз мога да върша доста впечатляващи неща — предлага Талан.
— Да, сигурно. Просто чакай.
— Каин — казва тя и слага на рамото ми топлата си длан. — Само два от ножовете ти. Моля те. Ако не се получи — ако не успеем — не ме оставяй невъоръжена. Аз… не искам да се връщам в онази килия…
Образът на окованото ѝ голо тяло, проснато в собствените ѝ изпражнения, е толкова ярък, че ме кара да потреперя; все още усещам миризмата им по нея. Изваждам два метателни ножа от каниите на хълбоците ми и ѝ ги подавам мълчаливо. Тя ги взема едновременно с двете си ръце, сякаш приема чаша с причастие. В поведението ѝ се долавя някакво благоговение; за нея вземането на ножовете ми има някакво значение, което не мога да разбера, а и не разполагам с време да мисля върху това.
— Сега не мърдай. Не се обиждай, но ако те видят как изглеждаш, веднага ще вдигнат аларма.
— Не съм глупачка — казва ми тя.
Велики Тишал, дано наистина е така.
Излизам в коридора и тръгвам към двамата пазачи с отмерена крачка. Главите им се завъртат в посока на звука от ботушите ми, които потропват по варовика — бих казал с точния ритъм на хищнически авторитет.
— Има ли някаква причина двама охранители, които са на пост, да си седят на дебелите задници?
Седналият на пода се изправя на крака, а другият се отблъсква от стената; и двамата застават нащрек. Опитват се да зърнат лицето ми, докато се приближавам, но аз се движа в сянката и те не могат да ме разгледат както трябва. Казвам с копринена мекота: