Десет минути.
Майкълсън кимна и разсилният затвори вратата; тя се заключи с тежко механическо щракване.
— Татко? — каза Хари, приближавайки се до леглото. — Татко, как си?
Дънкан Майкълсън лежеше свит под завивките от подгизнала от пот синтетика, а очите му се въртяха като безформени топчета. По плешивия му череп се виеха изпъкнали вени; изкривените му от болестта ръце дращеха конвулсивно по подплатените каиши, а тихият монотонен стон, който се чуваше от олигавените му устни, отразяваше неспирния му кошмар.
По дяволите, бяха обещали, че Дънкан ще е буден.
Хари тръсна гневно глава и беше почти готов да отиде при сензорната плоча и да повика разсилния, но сви рамене и вместо това се приближи до малкия прозорец. Плащаше много за този прозорец — двайсет процента допълнително върху месечната сметка. Нямаше да е зле да го използва.
Месечната сметка, която представляваше издръжката на Дънкан в „Бюк“, беше единственото, което спасяваше бащата на Хари от хомота на киборга; този хомот и животът на Трудовак, който вървеше в комплект с него, биха довършили Дънкан още преди месеци, дори години, когато той беше много по-здрав, отколкото сега.
Хари плащаше за престоя му в затвора повече от десет години.
Дъждът се стичаше по прозорците и замъгляваше гледката към сивия свят навън. Само на няколко метра разстояние мълния разцепи едно малко дръвче на пламтящи трески; енергийното изпразване и оглушителният трясък на гръмотевицата задействаха рефлексите на Хари и той се хвърли на пода със сподавен вик. Приклекна до едно малко бюро, тръсна глава и отвратено зачака пулсът му да се успокои.
Лежащият на леглото над него Дънкан Майкълсън отвори очи.
— Хари? — Гласът му беше тънък и хленчещ, малко по-силен от шепот. — Ти ли си, Трепач?
Хари се хвана за рамката на леглото и се изправи.
— Да, татко.
— Леле, колко си порасъл, Трепач. Как върви училището?
— Татко, аз… — Той притисна ръка към челото си. — Добре, татко. Много добре.
— Боли ли те главата? Казах ти да стоиш настрана от онези занаятчийски хлапета. Всичките са хулигани. Та аз съм Професионалист, по дяволите. Върви при майка ти да те закърпи.
Хари вдигна ръка и докосна стария белег високо на челото. Когато беше на десет, той се сби с цяла банда деца на Занаятчии; шестте хлапета го блъскаха и припяваха една от онези немелодични песни, които момчетата си измислят на момента. Тази наричаха „Синът на лудия“.
При този спомен устните на Хари потрепнаха в усмивка — едното от момчетата се бе търкулнало на земята, стиснало смазаните си тестиси, другото виеше и притискаше ръка към лицето си в опит да спре кръвта, бликаща от онова, което до срещата си със зъбите на Хари беше представлявало нос. За миг му се прииска отново да е на десет; би могъл да се разправи с още двамина, преди водачът им — Нилсън, Еди-кой си Нилсън — да сложи край на разправията с една тухла.
По Хари никога не си беше падал по носталгията и споменът бързо се разнесе. Майка му не беше зашила цепнатината, която тухлата на Нилсън бе отворила в скалпа му; по това време вече бяха изминали три години от смъртта ѝ.
А Дънкан вече беше достатъчно луд и за двамата.
— Добре, татко.
— Хубаво… — Дънкан дращеше с безсилната си ръка по каишите. — Можеш ли да ги поразхлабиш малко? Адски ме сърби.
Хари отслаби каишите и Дънкан започна да се чеше по отпечатъците им върху гърдите си.
— Ох, страхотно. Ти си добро хлапе, Хари… добър син. Ще ми се да не бях… аз просто, нали се сещаш, можех… Аз…
Очите на Дънкан се подбелиха и гласът му отново премина в предишното гърлено несвързано мърморене.
— Татко?
Хари се пресегна, за да го разтърси леко. Дланта му полегна върху рамото на Дънкан. Усещаше всяко сухожилие, всяка костица и става; подготовката на Каин веднага се надигна от подсъзнанието му и му подсказа възможно най-лесния начин да изкълчи рамото, да раздели костта от ставата.
Хари дръпна рязко ръка, сякаш плътта на баща му беше като разтопено желязо. Впери поглед в дланта си, сякаш очакваше да види белег от изгорено.
Надигна се от леглото и се обърна към прозореца, облягайки челото си на гладкото хладно стъкло.
Почти всички жители на Земята познаваха официалната версия на живота на Хари, класическа история на Студията за жилавото хлапе от Работническото гето на Сан Франциско. Малцина знаеха, че Хари не беше роден Работник. Баща му, Дънкан Майкълсън, беше професор по социална антропология в „Бъркли“ и всъщност основният автор на главните трудове върху Западния диалект и културата на Отвъдие. Майката на Хари, Девия Капур, се беше запознала с Дънкан по време на неговия семинар по принципи на лингвистичните процеси, който тя посещаваше, докато следваше магистратура по филология. Нищо не можеше да попречи на сродяването на двете традиционно Професионалистки семейства и най-ранните спомени на Хари бяха наистина щастливи.