Единственото, което му оставаше, бе да стои с облещени очи.
— Харесва ли ти? — прогърмя гласът на Ма’елкот. — Наричам го „Бъдещето на човечеството“.
При тези думи нещо в ума на Каин прещрака и той го видя; получи пророческо видение, в което костите бяха по местата си, покрити с плът и оцветени.
Това беше лицето на Ма’елкот.
— Прилича на теб — прошепна Каин.
— Естествено, че ще прилича. Това е автопортрет.
Гласът на Ма’елкот прозвуча точно до него; Каин се обърна и носът му опря в ключицата на огромните императорски гърди. Сигурно се беше спуснал по ръба на котела като котка. Каин усещаше мириса му — остра мъжка пот, примесена с лавандуловото масло, което лъщеше по косата и брадата му, и плътната миризма на месо от глината, опръскала голата му плът. Ма’елкот оголи идеално белите си, съвършено равни и впечатляващо големи зъби.
— Всяко велико изкуство е изключително автопортретно, Каин.
В близостта на тези огромни ръце имаше нещо толкова плашещо, че Каин не можа да намери сили за отговор, а само кимна.
До него стоеше глинената му фигура, повтаряща точно височината и всяка черта на тялото му — Каин погледна в очите си, изработени от глина, и едва сега видя, че дори косъмчетата на брадата му са оформени поотделно.
— А това е късчето, върху което работя в момента — каза Ма’елкот, — но все още не мога да реша в каква посока да поема. Всеки детайл трябва да бъде поставен на мястото му; всеки детайл трябва да се слее в цялото. Втори ден работя върху него и все още не мога да разбера. Имаш ли някакви предложения?
Каин поклати глава и с усилие успя да изкара няколко думи през свитото си гърло:
— Не бих си позволил.
— Ясно — въздъхна Ма’елкот. — Добре тогава. Щом не мога да ѝ намеря подходящо място…
Императорът вдигна ръка на нивото на очите си и внезапно я сви в юмрук; фигурата на Каин се сгърчи и обезформи, като че ли сплескана в шепата на някой невидим великан.
За части от секундата на Каин му се стори, че вижда някакво изражение на глиненото лице, някаква ужасена, неизразима агония, след което то също бе размазано. Нов жест на Ма’елкот и неравната глинена буца прелетя като детска топка над ръба на котела и пльосна в калта, откъдето се бе появила.
— Някакви въпроси? — попита Ма’елкот.
— Изобщо не си… деликатен — отвърна бавно Каин.
— Деликатността е за слабите. Това е тактика, която те използват, за да постигнат желанията си поради липсата на сила.
„Странно — помисли си Каин. — Помня добре, че съм използвал точно същите думи повече от веднъж.“
Край тях мина един паж, който носеше голяма кофа, пълна с тъмна течност. Той я изля през ръба на котела. Каин наблюдаваше действията му, след което се обърна и погледна Ма’елкот с присвити очи.
— Имам един въпрос — какво е това нещо, което не спират да изливат вътре? Мирише на кръв.
— Защото е кръв — отвърна сериозно Ма’елкот. — Всички велики дела се творят с кръв; не знаеше ли?
— Това е, хъм… — Каин се прокашля смутено. — Това обикновено се използва като метафора.
— Нима?
Той бързо потърка ръце и внезапно плесна Каин по гърба с такава сила, че го накара да залитне.
— Хайде. Трябва да се измия, а ти, разбира се, си гладен и трябва да ядеш. Чакат ни доста разговори.
Той излезе през арката с олюляваща се походка толкова бързо, че Каин трябваше да подтичва след него, за да не изостава.
3.
Масата за закуска беше отрупана с всякакви ястия, от зеленчуково суфле до пълнен пъдпъдък, сякаш бе приготвена за банкет. Каин отпи от високата, поръбена със злато чаша с айскафе и се опита да не мисли за гръцката митология и за зрънца от нар7.
Ма’елкот се беше излегнал с лъвска грациозност на красиво извитото ложе до другия край на масата. Докато Каин седеше до ваната му, императорът беше успял да го въвлече изкусно в безсмислен разговор; трите красиви момичета, които седяха заедно с Ма’елкот във водата и миеха тялото му от втвърдената глина, привличаха вниманието му не повече, отколкото масата край ваната.
Каин седеше облегнат над масата и дръжките на новите му ножове се притиснаха към ребрата му; нямаше как да не усети наличието на всичките седем остриета. Докато отиваха към стаята за закуска, Ма’елкот внезапно се беше обърнал към него и му беше казал със закачлив тон:
7
Става въпрос за мита за Персефона — когато Хадес, който преди това я е отвлякъл, се съгласил да я пусне от подземното царство, ѝ дал да изяде няколко зрънца от нар — символ на брака. Щом изяла зрънцата, Персефона вече никога не можела да забрави или да изостави Хадес. — Б.пр.