Геронтион

Томас Стърнс Елиът Геронтион 1

Ти нямаш всъщност

ни младост, нито старост, а и двете

ги виждаш като в дрямка след обяд.2

Ето ме, старец през този месец на засуха,
едно момче ми чете и чакам дъжд.
Не съм бил никога пред Горещите порти3,
не съм воювал в топлия дъжд,
нито с коляно дълбоко в соленото блато, меч издигнал,
хапан от мухите, съм воювал.
Моят дом е гниещ дом.
Над прозореца евреинът се мъдри, собственикът —
пръкнал се във антверпенска кафетерия,
окраставял във Брюксел, в Лондон се закърпил и олющил.
Козелът кашля нощем по полето над главата ми;
скали, мъх, тлъстига, железа, екскременти.
Жената домакинства в кухнята, донася чая,
киха вечер, ръчка гневното огнище.

                А аз съм старец,
глава помътена сред ветрени пространства.

Личби минават за чудеса. „Искаме да видим личба!“4
Словото вътре в слово, неспособно да (изкаже слово,
с мрак повито. В младостта на годината
дойде Христос тигърът

в покварения май, сред кучи дрян и кестени, цъфтящи юдови дървета,
за да бъде изяден, да бъде раздаден, да бъде изпит
между шепоти; от господин Силверо
с ласкави ръце, в Лимож,
където крачеше нощем в съседната стая;
от Хакагава, който се кланя сред Тицианите;
от мадам Де Торнкис, в тъмната стая
местеща свещите; от фройлайн фон Кули, Празни совалки
изтъкават вятъра. Не виждам духове,
аз — старец в дом, изложен на течения
под ветрения рид.

Но след такова знание — какво опрощение? И помисли —
историята има множество заплетени галерии,
коварни коридори,
изходи, прилъгва ни със шепнещи амбиции,
подвежда ни със суети. И помисли —
тя дава, но когато сме с разсеяно внимание,
тя дава, но така измамно, безразборно,
че даването умножава нашето жадуване. Тя твърде късно дава
това, което не е вече и за вярване, или ако все още е за вярване,
е само в спомените — само преразгледан порив. Дава твърде рано
в незаякналите ни ръце това, което — казваме си — може и без него,
докато отказът ни породи страха. И помисли,
че ни страхът, ни смелостта ще ни спасят. Пороци неестествени
са на героизма ни наследници. Към добродетели
ни тласкат нашите нагли престъпления.
Такива сълзи се отрониха от райското, плодящо гняв дърво.

И ето — тигърът скача в новата година. Нас поглъща. Помисли накрая —
не сме достигнали до заключение, когато вече аз
се вкочанясвам в този дом под наем. Помисли накрая —
аз не безцелно разигравам този театър
и не защото ме възбуждат
назадничави демони.
Бих искал да те срещна откровено.
Аз, който до сърцето ти бях близък, бях оттам прогонен,
за да изгубя красотата в страхове и страховете в мъки,
Изгубих си страстта: нима е нужно да я съхранявам,
щом съхраняваното винаги се извращава?
Изгубих зрението си и обонянието, слуха, вкуса и осезанието.
ще ми помогнат ли да те докосна?

Те с хиляди дребни измами продължават
прихода от своето изстинало бълнуване.
С пикантни сосове, когато чувството изстива,
дразнят ципата — множат многообразието
в пустиня от огледала. Ала какво да прави паякът —
нима ще се откаже да работи? Житоядът
ще се бави ли? Госпожа Кемъл, Фреска, Де Баяж — завихрят се
отвъд кръженето на разтрепераната Мечка5 — там,
където атомите се разпадат. Чайка плува срещу вятъра във ветрените проливи
на Бел Ил или бърза към Хорн. И падат
бели пера в снеговете, Гълфстриймът зове,
пасатите отвяват стареца
към сънен край.

                Наематели на къщата:
мисли на сухия мозък през сушав сезон.

1

Латинска, а в нашия превод българска транслитерация на гръцката дума „старче“.

2

У. Шекспир. „Мяра за мяра“. Пасаж от монолога, в който князът убеждава осъдения на смърт Клавдио, че смъртта е по-добра от живота.

3

Превод от гръцки на името Термопили.

4

Матей, 12:38. С тези думи невярващите фарисеи карат Христос да докаже своята божественост.

5

Голямата мечка. Според класическите представи грешниците за наказание били пращани в центробежна орбита, която ги отнасяла отвъд пространството.