То все още не бе напълно завършено. Нуждаеше се от нещо повече. От нещо друго… нещо скрито. И Марш щеше да открие това нещо и да го отнесе на своя господар. На господаря, когото Вин бе освободила. На съществото, което доскоро бе затворено в Кладенеца на Възнесението.
То наричаше себе си Гибел.
Марш се усмихна на плача на пленника, после пристъпи напред и вдигна острия клин. Нагласи върха му върху потрепващите гърди на мъжа. Клинът трябваше да пробие тялото на пленника напълно — като мине през сърцето — и да се забие в гърдите на завързания отдолу инквизитор. Хемалургията беше кърваво изкуство.
Тъкмо затова бе и толкова приятно. Марш взе чука и започна да нанася равномерни удари.
Част първа
Заветът на Оцелелия
1.
Аз, за зла участ, съм Героят на времето.
Фатрен примижа към скритото зад вечната завеса от тъмна мараня червеникаво слънце. Черна пепел се стелеше безшумно от небето, както ставаше доста често напоследък. Саждите се сипеха като стена, въздухът бе застоял и горещ, без намек или надежда за полъх, който да разведри поне малко настроението му. Той въздъхна, облегна се на стената на насипа и погледна към Ветитан. Неговият град.
— Колко още? — попита.
Дръфел се почеса по носа. Лицето му бе омацано със сажди. Напоследък бе престанал да полага грижи за себе си. Съвсем естествено, като се имаше предвид напрежението от последните месеци — Фатрен си даваше сметка, че самият той също не изглежда по-добре.
— Около час, предполагам — отвърна Дръфел и се изплю върху насипа.
Фатрен въздъхна, загледан в сипещата се пепел.
— Дръфел, мислиш ли, че е вярно? Това, което говорят хората?
— Кое? — попита Дръфел. — Че иде краят на света?
Фатрен кимна.
— Не знам — каза Дръфел. — И не ме е грижа.
— Как може да говориш така?
Дръфел повдигна рамене и пак се почеса по носа.
— Дойдат ли колосите, с мен е свършено. Така че поне за мен това ще е краят на света.
Фатрен не каза нищо. Не обичаше да споделя измъчващите го съмнения; от него се очакваше да е по-силният. Когато господарите напуснаха града — неголямо селище, възникнало неотдавна в близост до една северна плантация, — тъкмо Фатрен бе този, който убеди скаа да продължат да се занимават със земеделие. И пак той настоя да прогонят със сила върлуващите банди. Във време, когато повечето околни селища бяха изгубили мъжете си, наети в една или друга армия, Ветитан все още разполагаше с достатъчно работна ръка. Налагаше се да заделят известна част от продукцията за подкупи, но Фатрен бе успял да опази хората си невредими.
Повече или по-малко.
— Днес мъглите се задържаха до пладне — каза той тихо. — Напоследък се вдигат все по-късно. Виждаш какво става с посевите, Дръф. Не се развиват добре — сигурно защото не им достига слънчева светлина. Тази зима няма да има какво да ядем.
— Няма да изкараме до зимата — възрази Дръфел. — И до нощес може да не изкараме.
Най-тъжното от всичко бе, че навремето Дръфел беше оптимист. Фатрен не бе чувал брат си да се смее от месеци насам. А смехът му бе любимият му звук.
„Дори мелниците на лорд Владетеля не успяха да прогонят смеха на Дръф. Но тези последни две години го промениха“.
— Фати! — извика някой. — Ей, Фати!
По насипа се катереше едно момче. Почти бяха привършили с укреплението — започнаха го по идея на Дръфел, в дните преди да се прекърши съвсем. Населението на града наброяваше около седем хиляди души, което го правеше сравнително голям. Доста време им отне да изкопаят около него ров и да вдигнат защитен насип.
Фатрен разполагаше с не повече от хиляда обучени войници — не беше никак лесно да си осигури дори толкова при такова малобройно население — и още около хиляда старци и неопитни младежи. Нямаше представа колко голяма е армията на колосите, но със сигурност щеше да е повече от неговите две хиляди души. Насипът също едва ли щеше да ги спре.
Момчето — Сев — спря запъхтяно пред тях и повтори:
— Фати! Някой иде!
— Вече? — попита Фатрен. — Според Дръф колосите са още далече!
— Не са колосите, Фати — отвърна момчето. — Човек е. Ела да видиш!
Фатрен се обърна към Дръф, който само си избърса носа и повдигна рамене. Последваха Сев от вътрешната страна на насипа, към градската порта. Пепел и прах се стелеха по земята и се струпваха на купчини по ъглите. Напоследък не им оставаше време да метат. Жените трябваше да работят на полето, докато мъжете се готвеха да война.