— Не — отговори Гианея. — Вашата Земя е много по-красива. Все пак за мен са скъпи спомените от детството и юношеството ми.
И това беше всичко. Гианея отново се затвори в себе си, не отговори на по-нататъшните въпроси на Муратова, която се опитваше да продължи беседата.
Но и това, което каза, беше напредък. Гианея бе окръжена с още по-голямо внимание и грижи. Решиха да не форсират събитията, да чакат, докато тя сама поиска да разкаже всичко. След като веднъж бе заговорила за миналото си, рано или късно Гианея щеше да се върне отново към него.
Муратова стана постоянна спътница и преводачка на Гианея. Между двете девойки постепенно се завърза приятелство. Може би за това спомогна макар и малката, но несъмнена външна прилика.
Къде се намираше родината на Гианея? Откъде беше дошла тя по такъв странен и загадъчен начин в Слънчевата система? И как е могло да стане това „против волята“ й? На тези въпроси можеше да отговори само Гианея. Но тя мълчеше, мълчеше вече година и половина.
Все пак някога трябваше да заговори. Цялото човечество на Земята с нетърпение очакваше този момент.
И днес, в това горещо юлско пладне, тайнствената пришелка от друг свят стоеше до прелеза на линията на кълбекса, сред зелената равнина, в центъра на украинската земя.
Какво я бе накарало да дойде тук? Това не знаеше дори Муратова. Гианея изрази такова желание и това беше достатъчно. Стараеха се да изпълняват безпрекословно всички нейни желания. Можеше само да се предполага, че в Полтава я бе привлякло предстоящото приземяване на Шестата лунна експедиция. Трудно беше да се намери друга причина.
Но тук имаше едно „но“ и учените на Земята скъпо биха заплатили, за да узнаят дали Луната интересува Гианея или не. Изясняването на този въпрос можеше да хвърли светлина върху много неща, които досега оставаха тайна.
Съмнения предизвикваше и фактът, че никой не беше говорил на Гианея за завръщането на Шестата. Откъде би могла да разбере тя за това?
Както и да е — Гианея каза, че иска да замине за Полтава, като показа града на картата.
За своите пътешествия по Земята, а те бяха доста чести и продължителни, Гианея упорито използуваше земния и водния транспорт — не признаваше въздушния. И сега тя предпочете вечебуса, макар да знаеше, че този път е по-дълъг и по-уморителен.
Може би Гианея искаше да види отблизо земната природа?…
Оставаше малко време. За кълбекса, когато се движи с пълна скорост, сто километра са десет минути. Групата пътници тръгна към едно малко хълмче, което се намираше на около четиридесет метра от автомагистралата. Да се наблюдава преминаването на експреса отдолу не беше така интересно.
Гианея първа достигна върха на малкия хълм. Подвижността, явното предпочитание към бягането пред спокойния ход, стремителността на движенията бяха характерни черти за тази девойка. Тя леко се изкачи по доста стръмния склон и с един скок преодоля последните метри.
Стройният й силует, изправените раменен гордо поставената глава отчетливо се обрисуваха на фона на синьото небе. На светлината на слънцето, отдалеч, зеленикавият оттенък на тялото й изчезна и Гианея изглеждаше като кафява статуя, облечена в ослепително бяла къса рокля.
— Много е красива! — каза някой от пътниците.
Муратова беше добра спортистка, но при изкачването изостана от своята спътница с десетина метра. Когато застана до нея, тя неволно обърна внимание колко спокойно и равно диша Гианея. Изглежда стремителното изкачване не я бе изморило и не бе нарушило ритъма на сърцето й.
— Чувам някакъв тътен — Гианея показа с ръка посоката, откъдето трябваше да се появи експресът.
Той беше още много далеч, някъде зад хоризонта. Нито един човек в света не би могъл да долови от такова разстояние характерния шум на приближаващия се с пълен ход кълбекс. Но Муратова нито за секунда не се усъмни, че Гианея действително чува този звук. Твърде често й се налагаше да се убеждава в изключителната острота на слуха на гостенката.
Муратова си спомни за детската приказка: „Чуваше как расте тревата“.
„Гианея наистина е способна на това — помисли си Марина. — Интересно, какви звуци долавя тя, когато на нас ни се струва, че наоколо е пълна тишина.“
Откъм вечебуса се чу предупреждението на металния глас:
— Експресът се приближава!
Значи и механичният шофьор на колата чува шума на влака. Кибернетичният автомат притежаваше същата острота на сетивата, както и живата Гианея.
Пътниците забързаха.
— Какво каза той? — попита Гианея.
Муратова преведе.
— Да, вече е съвсем близо — потвърди девойката.