В този миг, когато късият влак като сребриста мълния се стрелна край хълма и удари зрителите с плътната вълна на разсечения от него въздух, Муратова случайно погледна лицето на Гианея и забеляза, как в тъмните очи на нейната спътничка блесна огънче.
Какво изразяваше то? Какво го беше предизвикало? Дали това бе възхищение от могъществото на земната техника, или… подигравка с нейната изостаналост?…
Когато кълбексът изчезна зад отсрещната линия на хоризонта и тътенът му замря за слуха на земните хора, Муратова попита:
— Какво е вашето впечатление?
Но Гианея не й отвърна.
2
Двете момичета не знаеха, че човекът, за когото говориха преди малко, бе в експреса, току-що профучал край тях.
Виктор Муратов седеше в дълбокото меко кресло до стената на вагона и внимателно прелистваше страниците на някакъв ръкопис.
И той, като всички, знаеше от вестниците, че Гианея е заминала за Полтава, а заедно с нея, разбира се, и неговата по-малка сестра. Но мисълта, че само преди минута се е намирал съвсем близо до тях, естествено не му идваше в главата. Даже и да беше гледал през прозореца, при такава скорост все едно не би могъл да забележи малката група хора на хълмчето.
Виктор Муратов беше много висок, силно загорял, с атлетическо телосложение мъж, на около тридесет и пет години. Имаше същите като на сестра си гъсти черни коси и тъмни очи, повдигнати към носа, което му придаваше някаква прилика с Гианея.
Но той не забелязваше това сходство, което се набиваше в очите на всеки. Наистина, в един паметен за него ден, му го казаха, но той скоро забрави това.
Не си го спомняше и сега, когато пред очите му беше фотографията на Гианея, залепена върху една от страниците на ръкописа.
Даже не погледна снимката. Нямаше никаква нужда да прави това, тъй като именно той бе в числото на малката група хора, които първи бяха видели пришелката от друг свят и чертите на лицето й завинаги се бяха врязали в паметта му. Твърде необичайни бяха обстоятелствата на тази първа среща и мястото, където стана.
Като прочете бързо последната страница, по-точно само хвърли поглед върху нея, Муратов събра листовете, внимателно изравни ъглите им и като ги сгъна наполовина, прибра ги в джоба си.
— Не, това съвсем не е така! — каза той, като сви рамене.
— Кое не е така? — попита седналият до него възрастен, по-скоро даже стар човек с белоснежна коса.
— Това, което пише авторът — Муратов докосна джоба си, където беше ръкописът. — Поредната теория за появяването на Гианея. Помолиха ме да я прочета и да си кажа мнението.
— И то е отрицателно?
— Да, както виждате.
— Извинете, а вие кой сте?
Муратов се представи.
— Чувал съм — каза старецът. — Чувал съм и не веднъж. Да, нали същият този кълбекс, в който пътуваме сега, е ваше изобретение?
Муратов се усмихна. Странно беше да срещне човек, който не знае, кой е конструкторът на кълбекса.
— Не — отговори той, — към изобретяването, както вие се изразихте, на кълбекса нямам никакво отношение. Единственото, което съм направил, е че измених формата на релсите, но нищо повече.
— Да, да — каза старецът. — Вие сте прав, сега си спомних. Моля за извинение. Но след като вече сме се срещнали, ако не възразявате, ще се осмеля да ви задам един въпрос.
„Кой е той? — помисли Муратов. — Даже начинът му на изразяване е някак странен.“
— Моля — отвърна той гласно.
— Ето, пътувам — започна старецът. — Цялото пътуване трае само два часа. По мое време за това би било необходимо цяло денонощие с бърз влак. Пътувам, а не зная всъщност какво позволява на кълбекса да лети с такава безумна скорост…
— Защо безумна?
— Е, не зная — сърдито каза старецът. — На вас това може да ви се струва съвсем естествено, но за мен… за мен това не е така. Та ако вие бъдете така любезен, моля да ми обясните.
Муратов внимателно погледна събеседника си. Да, този човек е стар, много стар. Сега, когато науката многократно продължи младостта на човешкия организъм, такова набръчкано лице можеше да се срещне рядко. Пък и самият факт, че той не знае неща, добре известни и на децата, говори за много, много почтена възраст.
— Извинете — започна да се нагажда той към начина на изразяване на своя спътник, — бихте ли ми казали на колко години сте?
Старецът неочаквано весело се разсмя.