— Готов съм да се обзаложа — каза той, — че си задавате въпроса: откъде се взе този невежа? Не възразявайте, не съм се обидил. Това, че сте помислил така е напълно естествено. Да, от съвременна гледна точка аз знам малко. А някога ме смятаха за образован човек. Учех другите. Трудно е да се повярва, нали? — той отново се засмя и Муратов почувствува лек оттенък на горчивина.
В мозъка му проблесна догадка. Нима е същият? Изглежда, че е така. През онези времена са се обръщали към хората не само с имената, но и с презимената им…
— Вие грешите, Николай Адамович — каза, той, — никой не ви смята за невежа.
Старецът се учуди.
— Сетихте се — усмихна се той. — Да, това съм аз — Болотников Николай Адамович, доктор на биологическите науки от втората половина на миналия век. Сега съм на деветдесет и седем години. А ако се прибавят и годините, които съм прекарал в сън, ще станат сто двадесет и две.
— В сън… — машинално повтори Муратов.
— Е, не в сън, а в анабиоза. Разликата е малка. Анабиозата — това е пак сън, но по-дълбок.
Муратов си спомни всичко.
Това се бе случило в началото на века — той беше още дете. Сънят или състоянието на анабиоза, като средство за продължение на живота, тогава беше тема за безкрайни дискусии сред медиците и биолозите. Този метод, както и другите, беше признат за заслужаващ внимание, но не във всички случаи. Опитите с животни показаха, че най-голям ефект се постига, когато анабиозата се прилага върху вече състарен организъм. Необходимо беше да се направи опит с човек. Деветдесет и три годишният професор Болотников предложи себе си. Муратов си спомни снимките в списанията, които той, още дете, разглеждаше с любопитство. Изглежда лицето на Болотников не бе му направило впечатление, защото той съвсем беше го забравил и не можа да го познае веднага. Значи Болотников е бил съживен преди четири години. Точно тогава Муратов се намираше далеч, увлечен от своята работа и не бе обърнал внимание на това събитие.
Виктор с любопитство разглеждаше своя събеседник. Та той е бил връстник на Октомврийската революция! Именно този факт преди двадесет и девет години най-много поразяваше малкия Виктор.
— Сега вече не трябва да ви учудва моето невежество по редица въпроси — продължаваше старият професор. — Четири години не са много. Едва ми стигна времето да се запозная с достиженията на биологията — моята област. Всичко останало някак не влизаше в полезрението ми.
— Разбирам — каза Муратов. — Интересна среща. Аз съм толкова доволен. На мен въобще ми върви в това отношение. Много пъти съм се срещал отблизо със знаменити хора. Може би вие не знаете, но и Гианея…
— Това зная — прекъсна го Болотников. Той погледна часовника си. — Имаме на разположение само петнадесет минути. Аз слизам в Полтава.
— Времето ще ни стигне — каза Муратов. — Вие искате да разберете как се движи кълбексът.
— Да, ако това не ви затруднява.
— Вие, разбира се, знаете за токовете с ултрависока честота?
Болотников кимна с глава.
— Ако не се лъжа, по времето, когато вие се оттеглихте от живота, тези токове се предаваха по подземни кабели. Автобуси, които черпят енергия за своите мотори от тези кабели, или както сега ги наричат, вечебуси, са съществували още тогава…
— Вие искате да кажете, че кълбексът…
— Именно. Само че сега токовете с ултрависока честота се движат не по кабели. Намерен е начин да бъдат предавани направо по въздуха, като радиовълните, и при това без загуби. На определена височина над земята се разлива, ако може така да се каже, непрекъсната пелена от енергия. Ако по-рано например вечебусите бяха принудени да се движат само по тези пътища, под които бяха прокарани кабели, то сега те могат да пътуват навсякъде. Но двигателите на вечебусите са електромотори, а на кълбекса са реактивни. Енергия с практически безгранична мощност се взима „от въздуха“, а принципът на плъзгане… той е известен отдавна. Например лагерите. Триенето между кълбекса и неговите опори, във вид на идеално гладки полукръгли „релси“, е съвсем незначително. Всичко това дава възможност да се развие… безумна скорост — усмихна се Муратов.
— Гледай ти, какъв бил злопаметен! — пошегува се Болотников. — Благодаря, гълъбче. Всичко е ясно. Не случайно в миналото са казвали: „Работата се бои от майстора си“. Вие ми обяснихте всичко просто и изчерпателно. Наближаваме Полтава — добави той, като погледна през огромния, по цялата дължина на вагона, прозорец.
Кълбексът продължаваше да лети с предишната скорост. Зад огледалното стъкло, докъдето стигаха очите, се беше разгърнала панорамата на огромен град. Нагоре в небето се издигаха кулите на високи здания.