— Не, това още не е Полтава — каза Муратов. — Това е Селена, съвсем нов град, израснал през последните пет години край ракетодрума. Това е предградие на Полтава.
— Ама че предградие — усмихна се Болотников. — По-голямо от предишните столици. Между прочем, бил съм тук точно преди сто години, това беше сравнително малък град. Говоря, разбира се, за Полтава, а не за Селена.
Кълбексът започна да забавя хода си. Мощният тътен, който едва се чуваше във вагона, сега като че ли съвсем заглъхна. А може би автоматът, управляващ влака, бе изключил двигателите, като беше изчислил, че инерцията ще стигне до перона на гарата.
Селена беше останала назад. Бързо се приближаваха грамадните здания от покрайнините на самата Полтава.
По-нетърпеливите пътници започнаха да стават от местата си. Във вагона нямаше никакви прегради или купета — едно цяло помещение, постлано с мек, пухкав килим. Малки масички, бюфетчета и библиотечки, портативни телевизионни приемници — такава беше обстановката вътре. Креслата можеха да се местят навсякъде, по желание на пътниците.
Метален глас произнесе:
— Полтава!
— Сбогом, гълъбче! — каза Болотников. — Много ми беше приятно да се запозная с вас.
— Дълго ли ще останете в Полтава?
— Две седмици.
— Тогава не сбогом, а довиждане. Аз ще бъда тук след три дни.
— Ще посрещате Шестата?
— Именно.
— Е, значи ще се видим, ако пожелаете, разбира се.
— Непременно ще пожелая. Да, знаете ли, че Гианея също ще бъде тук?
— Зная и бих искал да я видя. Досега не ми се е удал такъв случай. Само на снимки и по екраните…
— Искате да се запознаете с нея?
— Даже много, но как?
— Моята сестра придружава Гианея като преводач. Идете при нея, предайте й поздрави от мен и тя ще ви запознае.
— Благодаря! Непременно ще направя това. Гианея много ме интересува. Да, а така ли е истинското й име? Искам да кажа, така ли звучи то на техния език?
— Не съвсем — като разтягаше сричките Муратов бавно произнесе: — Гий-аней-йа. Приблизително така звучи това име. Тя така се представи при първата среща с хората, преди година и половина. Започнахме да я наричаме по-просто — Гианея.
— А тя?
— Веднага започна да отговаря на това име.
— Вие знаете ли техния език?
— Зная всички думи, които можах да запомня. Около двеста.
— Труден ли е?
— Не, не много. Това, което сега ще кажа, ще ви учуди. В този език има нещо познато.
— Как е възможно? Език на чужда планета…
— И на мен ми се струва странно. Но не мога да се отърва от впечатлението, че думите звучат познато. Може би, когато стане известно повече… Засега знаем много малко. Тази странна девойка не иска да ни запознае със своя език.
— Но защо?
— На този въпрос може да отговори само Гианея. Опитайте!
Кълбексът спря. Перонът на гарата беше скрит зад стената на предпазния тунел. В пода се образува отвор (килимът, който изглеждаше цял, се разтвори на това място). Някъде от долната част на вагона се спуснаха стъпалата на широка стълба.
Болотников още веднъж се сбогува с Муратов, още веднъж му благодари и излезе. Заедно с него слязоха десетина души. Веднага се качиха други пътници.
Муратов не слезе на перона — той знаеше, че кълбексът ще стои само четири минути.
Прозвуча сигналът за тръгване. Люкът в пода на вагона се затвори. Килимът се съедини и не можеше да се познае къде минава шевът на отвора.
Вагонът едва забележимо се заклати. Заплуваха, отдръпнаха се и изчезнаха стените на тунела, влакът излетя под открито небе. Все по-бързо и по-бързо се мяркаха зданията на Полтава, кълбексът стремително набираше скорост.
Скоро градът се скри зад хоризонта. От двете страни на пътното платно се разстилаха безкрайни жълти полета. Навсякъде се виждаха вечелектри. Огромни, тромави на вид, те бавно пълзяха сред пшеничното море и като че ли нямаха брой. Това беше второто прибиране на реколтата през тази година.
Муратов почувствува, че е гладен. Барчето го „снабди“ с чаша горещо кафе и сандвичи.
Като се връщаше към креслото Виктор си спомни за Болотников.
„Чудесен старец! — помисли той. — Малко странен, но много симпатичен. Интересно, как ще се отнесе към него Гианея.“
С откровеност, каквато не се срещаше често у земните хора, девойката от друг свят се отнасяше към хората различно. На едни се усмихваше, охотно позволяваше да й стиснат ръката (самата тя явно не беше запозната с ръкуването), към други от пръв поглед проявяваше антипатия. Случваше се да се обърне с гръб към човек, който иска да се запознае с нея. И никога не отговаряше на въпроса, защо този или онзи човек не й харесва. Бяха забелязали, че най-често тя се отнася добре към високите хора, докато ниските, почти като правило, не предизвикваха симпатиите й.