— Нищо ново по същество! Откакто се помня, аз съм живял като лекар. И съм възпитан в традициите на моята благородна професия. Аз не мога да отмина човек, който лежи край пътя ми и се нуждае от моята помощ… Това е изобщо извън ума ми, извън всичко, което представлявам като човек.
— Има думата Викторов!
Толя излезе на катедрата. Сухото му мъжествено лице ми се стори малко пребледняло. Когато проговори, гласът му прозвуча рязко и дори малко грубо.
— Драги колеги, вие много добре знаете, че аз едва не загинах на вашия проклет „Аякс“. И се родих за живот едва на тая обкована в лед планета. Тука намерих смисъл и цел на моя живот. Сега отново се боря, страдам, с цялото си същество се стремя към нещо, което смятам не само мой дълг, но и моя същност. Моля да ми простите тая нескромност, но моят далечен прадядо, който също се е наричал Анатолий Викторов, е загинал като боец през време на Великата октомврийска революция. Аз искам да бъда достоен за името му и за паметта му. Не желая да живея повече като пасивен съзерцател, като привилегирован притежател на висши човешки знания, като хладен информатор на едно благоденствуващо и любопитно човечество… Можете да си взимате каквито искате решения, аз ще намеря начин да изпълня моя човешки дълг…
Толя все така рязко и с твърда стъпка се върна на мястото си. Видя ми се още повече пребледнял.
— Кастело! — каза Хенк.
За разлика от Толя Кастело някак бавно и отпуснато отиде до катедрата. Лицето му бе съвсем спокойно:
— Ще ви кажа нещо, което навярно ще ви направи неприятно впечатление! Моят бог не е човекът… Моят бог е неговият създател — природата… Може би не съм прав, но това имам в душата си. И сега не мога да си представя такава една изумителна природа да лежи мъртва в прегръдките на ледовете. Изтръпвам от мисълта, че това зависи от благоволението на шепа несъвършени хора… И ви питам — какво ще загубите, ако останете тук? Живота си, удобствата си? Нищо подобно — „Аякс“ ще си остане винаги един чудесен дом, който на мен лично дори не ми е нужен. Нищо няма да загубите освен кошмара на едно безкрайно връщане… А тук ще спечелите един нов свят… Ще станете като в легендите богове и прародители… Ще поставите начало на нова човешка цивилизация… Какво повече може да поиска от живота един обикновен човек?…
Сега беше дошъл моят ред, а все още не бях намислил какво да кажа. Последните думи на Кастело като че ли бяха най-близко до сърцето ми. Но тоя мил проклетник вече ги бе изрекъл. Все пак трябваше да измисля нещо.
— Драги приятели, не е толкова трудно да ме разберете… Аз бях най-близко до хората на Тис… И най-до-бре ги разбрах и усетих именно като хора… Знам, че те ме обичат, че ми вярват, че очакват от мене… Простете ми, но аз не мога да им изневеря… Това е не само извън ума ми, както казва Сеймур, но извън сърцето ми. Не смятам, че имате някакво морално право да ме задържите насила… Аз съм дошъл при вас като дете, което още не е осъзнавало себе си като човек… Не съм поемал никакви задължения… Сега, когато съм зрял мъж, смятам, че имам право да избера сам и съзнателно пътя в живота си.
Докато се връщах на мястото си, чух гласа на Хенк:
— Има думата професор Мюлер.
Дребничкият подвижен професор зае живо мястото си на катедрата.
— Драги колеги, длъжен съм да ви кажа, че проектът на четиримата е напълно осъществим… Тая идея — просто като техническа идея — ми дойде преди два месеца и оттогава аз непрекъснато съм се занимавал с нея… Както ви казах, тя е осъществима, макар че е свързана с изключителни технически трудности. На полюсите и на екватора има достатъчно твърди грундове, на които да монтираме нашите реактори. Размразяването на почвата не е особен проблем. Но демонтирането, транспортът и монтирането ще ни отнемат около десет години. Преместването на Тис до нейната стара орбита ще отнеме около шестдесет процента от нашата енергия. С останалите запаси ние бихме извели „Аякс“ от гравитацията на Тис и бихме могли да му дадем някакво ускорение. Но то ще бъде толкова нищожно, че практически такава операция е напълно безсмислена.
Искам да предупредя нашите млади ентусиасти и за следното практическо положение. Отместването на Тис до нейната стара орбита ще ни отнеме не повече от няколко месеца. Но бедата е в друго. Ако ние отместим Тис в такъв кратък срок, на планетата ще настъпи истински всемирен потоп поради бързото и рязко стопява-не на снеговете. Има опасност да изчезне цялата суша или над повърхността на водата да останат само планинските върхове. Според моите предварителни изчисления ще са нужни около петдесет години за що-годе нормалното преместване на Тис. Това ще даде възможност ледовете на Тис да се превърнат в нормална атмосфера, каквато е имало преди това.