— Пази се от дървения кон, царю Агамемнон, царю на войната, завоевателю, защото той ще изреве към небесата, ще разпери криле от гръмотевици и ще възвести смъртта на цели народи.
— Чумата да ги тръшне гатанките ти, жрецо! — отвърна царят. — Кажи ми за Троя и за победата.
— Последният цар на Златния град ще бъде микенец. Боговете са го отредили.
И това беше. Изпълнението на мечтите му, обещанието за великата му съдба. Въпреки че жрецът още не се бе предал на бучиниша и се мъчеше да каже и друго, Агамемнон се дръпна от него и избяга от пещерата. Бе чул всичко, което искаше.
Троя щеше да падне под силата му и с нея — богатствата в съкровищницата на Приам. Облекчението му бе колосално. Въпреки че малцина го съзнаваха, микенската империя кървеше смъртоносно. Богатството й бе изсмукано, за да финансира завоевателските й армии. Всяка успешна инвазия само влошаваше проблема, защото колкото повече земи влизаха в териториите, контролирани от Агамемнон, толкова повече злато бе нужно за обучението на нови войници, които да ги пазят. Микенските златни мини, които толкова години служеха за гръбнак на армията, бяха изчерпани. Царят имаше само две възможни алтернативи — да намали броя на войните си, което неизбежно щеше да доведе до въстания и гражданска война, или да разшири микенското влияние до богатите земи на изток.
За да успее в подобно начинание, Троя трябваше да падне. Ако разполагаше с безграничните съкровища на Златния град, микенската власт щеше да бъде гарантирана за поколения напред.
За Агамемнон бе рядкост да изпитва пълно доволство, но в този момент, под ярките звезди над Имброс, усещането го изпълни изцяло. Ограбеното от Тракия злато бе платило за флотилиите му, крепостта на Дарданос бе победена и Троя щеше да я последва.
Дори поражението в Карпеа можеше да се използва като преимущество. Хектор и Троянският кон бяха убили неговия съюзник — идиота Пелей — и сега цар на Тесалия бе младият войн Ахил. Той беше неопитен и се впечатляваше лесно, тъй че нямаше да е проблем да бъде манипулиран.
За момент мислите на Агамемнон бяха помрачени от раздразнение. Ахил беше при Одисей, някъде на югозапад. Дали бе чул за смъртта на баща си? Трябваше да го задържа с мен, помисли Агамемнон. Но все едно. Когато разбере, в сърцето му ще се разгори жаждата за мъст и той ще се върне.
Царят чу, че някой се движи вдясно, и се обърна. Трима войници с черни наметала и нагръдници от полирани бронзови дискове се приближаваха към него. Един влачеше слабовато чернокосо дете на около десетина години. Групата спря пред царя.
— Както нареди, царю Агамемнон — каза първият и хвърли детето на камъните.
— Както наредих ли? — отвърна владетелят на Микена с нисък глас и леден тон.
— Ти… ти каза да доведем девица за жертвоприношението, господарю.
— За да я принесем в дар на Посейдон и той да ни даде попътен вятър и победа — продължи царят. — Да му пратим непорочна млада жена, която да му носи наслада в самотните нощи. Тази малка отрепка би ли донесла наслада в твоите самотни нощи?
Високият широкоплещест мъж почеса гъстата си черна брада.
— Не, господарю, но селяните бяха избягали сред хълмовете. Бяха останали само старици и деца. Тази тук беше най-голямата.
Агамемнон извика жреца. Атеос вдигна дългата си бяла роба и дотича през пясъка. Спря се пред царя, притисна двете си ръце над сърцето и сведе глава.
— Това мизерно създанийце ще ни свърши ли работа? — попита Агамемнон. Знаеше отговора още преди да е попитал. Жрецът се опита да скрие удоволствието си при вида на изплашеното момиче, но царят видя страстта, блеснала в очите му.
— Ще свърши, велики господарю. Със сигурност — Атеос облиза тънките си устни.
— Тогава я вземи и я приготви.
Детето започна да плаче, но жрецът го удари силно през лицето.
Далечното зарево на изток избледняваше, скрито от морската мъгла, която бе полазила по брега. Ярката луна се скри зад покров от облаци. Голото момиче бе положено върху олтара за жертвоприношения. Агамемнон слезе да гледа церемонията. Ако се извършеше майсторски, гърдите на детето щяха да бъдат отворени и сърцето му — изтръгнато още живо. После жрецът щеше да разчете във вътрешностите поличбите за победа.
Войниците започнаха да се събират наоколо, застанали в тишина, за да чакат кръвта да рукне. Докато двама държаха момичето, Атеос извади дълъг извит нож и започна да припява името на Посейдон. Армията поде напева и хиляди мъже извисиха гласове като тътен на гръмотевици.