— И това си бил ти, Менадос? — попита Хеликаон.
— Тогава бях по-млад и нямах акъл за пет медника — отвърна адмиралът.
— През лятото видях един войник да плаче, защото в хаоса на битката без да иска бе убил дете — каза Хеликаон тихо. — Аз поведох този войник в битка. Отведох го до онова село и го превърнах в убиец. Прав си, Менадос. Нямам право да назидавам нито теб, нито когото и да било за покварата на войната.
Той замълча и се обърна с гръб към адмирала. Хектор го гледаше, но изражението му не издаваше нищо. Накрая царят на Дардания се обърна отново към Менадос.
— Заради онова дете и селяните на Китера ще ти подаря живота. — После погледна Хектор. — Нека твоите хора отведат пленниците до брега. Там има една повредена микенска галера. Едва плава, но да я вземат и се опитат да достигнат Имброс с нея.
Менадос пристъпи напред, сякаш за да заговори, ала Хеликаон вдигна ръка и гласът му отново бе студен.
— Не ме разбирай погрешно, микенецо. Ако някога отново те видя, ще извадя сърцето ти и ще го дам на враните.
Мъжете от Троянския кон поеха на югозапад от Дарданос и яздиха, докато Троя не се появи на хоризонта. Чак тогава Хектор нареди да спрат в една гора точно извън града. Разположиха се там, в студената нощ, а свирепият вятър изсмукваше горещината на огньовете им и носеше мрак в мислите им. Семействата им ги чакаха съвсем наблизо — обичните им хора, които не бяха виждали от повече от две години.
Застанал на хребета на гористия хълм, Хектор почувства дълбока тъга. Утре щеше да има парад за оцелелите, а влизането им в града щеше да бъде посрещнато с радостни възгласи. Ала онези, които бяха дали най-много в тази отвратителна война, нямаше да яздят през покритите с цветя улици, нито да получат венци от възхитените млади жени. Кръвта на тези герои вече бе попила в почвата на далечната Тракия, а прахта им бе разпръсната от ветровете на чужди земи. Или се бяха удавили в Хелеспонт, или бяха паднали пред стените на Дарданос.
Дори сред оцелелите имаше такива, които нямаше да се насладят на признанието, което заслужаваха. Според цар Приам един победен парад не бе място за сакати.
— В името на боговете, момче, никой не иска да вижда истината за войната. Хората искат да виждат високи, силни и красиви герои.
Коментарът бе разгневил Хектор не защото бе суров и неблагодарен, а защото бе чистата истина. Така че той нареди ранените и осакатените да бъдат отведени до лечебниците след мръкване и пренесени в града тайно, сякаш бяха покрити със срам.
Погледна към каруците, които тъкмо бяха пристигнали през деня. Едната носеше храна за мъжете му. Другите две бяха пълни с две хиляди нови бели наметала, така че тълпата да не вижда изморени войници, изтощени от години на битки, пристигнали у дома мръсни и изцапани с кръв. Вместо това щяха да гледат блестящите герои с възторг.
Брат му Диос се качи на хълма и застана до него.
— Студена нощ — отбеляза той и придърпа наметалото си по-плътно около себе си.
— Не я усещам — отвърна Хектор, който бе облечен в проста туника до коленете в избелял жълт цвят.
— Това е, защото си Хектор — каза помирително Диос.
— Не, това е защото прекарах две дълги години в Тракия, газейки през сняг и лед в планините. Не е нужно да оставаш с нас, братко. Върни се в топлия си дом.
— Тази нощ си мрачен. Не се ли радваш, че си у дома?
Хектор се загледа към Троя и си помисли за жена си и сина си, за фермата и конете си в северната ранина. Въздъхна.
— Още не съм си у дома — каза след малко. — Как е Андромаха?
— Добре е. Само че е ядосана. Развика се на татко, че е задържал армията тук за през нощта. Каза му, че заслужават повече от това.
— И двамата са прави — отвърна Хектор. — Мъжете заслужават повече, но пък утре ще се къпят във възхищението на народа. Парадът е важен и ще помогне да прикрие провала ни.
— Как можеш да говориш за провал? — попита Диос изненадан. — Не си изгубил и една битка и дори успя да убиеш един вражески цар. Аз на това му казвам победа. Както и народът. И ти би трябвало да го наричаш така.
Тогава Хектор изпита непривичен гняв, но го удържа и не допусна да се прояви в гласа му.