Труди Канаван
Гилдията на магьосниците
(Книга 1 от „Черният магьосник“)
Благодарности
Докато пишех трилогията, получих ценна подкрепа, поощрения и конструктивна критика от много хора. Бих искала да благодаря на:
Мама и татко, защото повярваха, че мога да бъда такава, каквато поискам; на Ивон Хирдингъм, по-голямата сестра, която винаги съм искала; на Пол Маршъл за неизчерпаемото му желание да препрочита; на Стивън Пембъртън за литрите чай и няколкото наистина глупави предложения; на Антъни Морикс за дебатите върху въоръжението и бойните техники; на Майк Хюз, който безразсъдно мечтае да стане герой на книга; на Шели Муър за приятелството и откровеността; на Джулия Тейлър за нейната щедрост и на Дърк Страсър за това, че се опита.
Както и на Джак Дан за това, че ми даде увереност в собствените ми писателски умения тогава, когато най-силно имах нужда; на Джейн Уилямс, Виктория Хамънд и най-вече на Гейл Бел за това, че ме посрещнаха топло сред мейнстрийм авторите в центъра „Варуна“ и на Каръл Буутмън за нейната мъдрост.
Не мога да забравя и Ан Джефри, Пол Потики, Дона Йохансен, Сара Ендакът, Антъни Оукмън, Дейвид и Мишел льо Блан и Лес Питърсън.
Огромни благодарности и на Питър Бишъп и екипа от „Варуна”. Не мога да изразя с думи, колко много ми помогнахте. И последно, но не на последно място, моите специални благодарности на Фран Брайсън, моят агент и героиня, за това, че издигна книгите ми на едно по-високо ниво, както и на Линда Фанъл, която каза: „Да, моля!”.
Посвещавам тази книга на баща ми Денис Канаван. Той ми дари искрицата, от която се разгоряха двете клади – на любопитството и на творчеството.
Част първа
Глава 1
Прочистването
В Имардин вярват, че вятърът е живо същество с душа и той плаче и стене из тесните градски улици, изпълнен с мъка и тъга от онова, което вижда там. В деня на Прочистването той профуча, пищейки, през гората от поклащащи се мачти в пристанището, нахлу шеметно през Западната порта и засвистя между сградите. И сякаш ужасен от опустошените души, които срещна там, той внезапно утихна до едва доловим хленч.
Или поне Сония смяташе така. Когато я връхлетя поредният вледеняващ порив, тя скръсти ръце пред гърдите си и се загърна по-плътно в топлото си палто. Погледна надолу и се намръщи при вида на мръсната киша, която при всяка стъпка опръскваше краката й. Парцалите, които беше натъпкала в предната част на големите си ботуши, вече бяха подгизнали от влагата и пръстите на краката й започваха да я болят от студа.
С крайчеца на окото си забеляза някакво движение вдясно и машинално отстъпи встрани при вида на някакъв мъж с провиснала прошарена коса, който изникна със залитане от една странична уличка и се строполи на колене. Сония спря и му подаде ръка, но старецът като че ли не я забеляза. Той се изправи с усилие и се вля в потока прегърбени фигури, които се движеха по улицата.
Сония въздъхна и погледна встрани покрай ръба на качулката си. На края на улицата забеляза отпуснатата фигура на един стражник. Устата му беше изкривена в презрителна усмивка, а погледът му прескачаше от фигура на фигура. Сония го гледаше с присвити очи, но когато той обърна глава в нейна посока, тя бързо отвърна поглед.
„Проклети да са стражите – помисли си тя. – Дано ботушите им се напълнят с отровни фарини”1. В съзнанието й изникнаха имената на няколко по-добродушни стражници, но тя не беше в настроение да прави изключения.
Сония повлече крака редом с тътрещите се фигури и стигна до по-широката оживена улица. От двете й страни се издигаха двуетажни и триетажни сгради. От прозорците на горните етажи надничаха лицата на любопитните им обитатели. Един добре облечен мъж държеше в ръцете си малко момче, което наблюдаваше движещите се отдолу хора. Мъжът сбръчи презрително нос и когато ги посочи с пръст, момчето също изкриви лице, сякаш бе лапнало нещо противно. Сония ги погледна: „Няма да изглежда толкова самодоволен, ако разбия прозореца им с камък”. Огледа се апатично, но не откри никакви камъни наоколо, всичките бяха скрити под кишата.
Няколко стъпки по-нататък тя забеляза двама стражници, застанали до входа на една странична улица. Облечени с твърди доспехи от парена кожа и железни шлемове, те изглеждаха два пъти по-едри от просяците, които наблюдаваха. В ръцете си държаха дървени щитове, а на коланите им висяха кебини – железни пръти, които бяха използвани вместо тояги, но имаха по една метална кука, прикрепена точно над дръжката, чието предназначение беше да улавя ножа на нападателя. Сония сведе поглед към земята и мина покрай двамата мъже.