Настроението се предаде дори и на най-безчувствените, когато дойде време артистката от Обратния стриптийз, вече напълно облечена в предизвикателни дрехи и бели ръкавици до рамото, да си сложи коженото палто. Гостите усещаха, че става нещо с естетическа и интелектуална стойност и бяха решени да я получат изцяло, каквато и да бе тя.
Когато момичето най-сетне уви около раменете си руски самур, поклони се и напусна сцената, избухнаха бурни ръкопляскания. Лувейн отново се бе проявил.
Скоро след това купонът свърши. Хората искаха да се приберат у дома рано, тъй като утре щеше да бъде голям ден — денят на борбите в Колизея, на Движелантите, Клоуните самоубийци и на Голямото разплащане, чийто финал щеше да даде сигнал за началото на Сатурналията.
Развеселени, гостите потеглиха в свръхмощните си коли. Малко по-късно слугите си тръгнаха с леките си фиатчета. Лувейн вече се бе оттеглил в стаята си, тъй като се готвеше да тръгне обратно за града рано сутринта. Алармените системи се включиха автоматично, лампите в къщата изгаснаха и настъпи царството на нощта.
45
Нощта обгръщаше вилата на Лувейн, непрогледна и тайнствена, пропила всичко наоколо, невъзмутима, елегантно нашепваща в мрака. Светлината на звездите и тънкото резенче нова луна слабо осветяваха сенчести групички дървета върху сивия фон на околната местност.
Във вътрешността на вилата на Лувейн бе още по-тъмно. Отвътре, в миялното помещение до кухнята, една сянка се размърда сред другите. Случаен лъч светлина, необичаен за това време на годината, разкри през силно замрежените прозорци купчина чували с картофи в един от ъглите. Един от тях шаваше.
Харолд се изправи и свали чувала с картофи. Предварително бе съблякъл униформата на селянин сервитьор и сега бе облечен в хамелеоновия костюм, който Олбъни в последния момент успя да му намери по мярка.
Хамелеоновият костюм, понякога наричан костюм „нинджа“ или traje de invisibilidad10, беше значителен напредък по отношение на традиционните маскировъчни костюми от по-ранни времена, които имаха ефект само ако човек случайно застанеше в широколистна гора по здрач. Хамелеоновият костюм осигуряваше прикритие във всякаква среда и обстановка.
Най-общо казано, той се състоеше от телевизионен екран от оптични влакна, нарязани и скроени от шивачи техници във формата на тясно прилягащи гащеризони с качулка и маска. Изграждащият ги фотонмиметичен материал посредством чудото на оптичните влакна и лазерното шивачество имаше способността да приема цветовете и нюансите на фона зад себе си, какъвто и да е той.
Хамелеоновият костюм беше най-полезен през нощта, разбира се, тъй като черното лесно се постига. Но при ярки фонове цветовете понякога се разминаваха с истинските с по пет или десет линии от спектъра. Друг път се получаваха необясними проблясвалия на студена синя светлина, които можеха да бъдат доста неприятни, особено ако човек пресича равен фон.
Разбира се, костюмът имаше вградена фина настройка за цветовете. Този, в който беше облечен Харолд, беше нов модел с автоматично превключване на мат или лъскавина.
Харолд премина безшумно през затъмнената дневна, докато костюмът му приемаше шарките на светлината и сенките, ефектът от което наподобяваше преминаването на вълна през стаята. Оръжието му — верният „Смит & Уесън“ — бе в ръката му.
Харолд чу ниско ръмжене и спря. Огледа стаята през инфрачервените си детектиращи очила и видя безспорния силует на един доберман пинчер. По гневната извивка на гърба му Харолд се досети, че това може би беше екземпляр от известната порода „Луди убийци“, от които се страхуваха всички, даже и притежателите им.
Никой не беше предупредил Харолд за добермана. Не му се искаше да убива още едно куче. А трябваше да вземе предвид и факта, че на тъмно трудно се стреля точно дори и с инфрачервени очила.
Доберманът се приближи и го подуши. След това издаде някакъв слаб гърлен звук подобно на автор, който се опитва да си събере мислите, и легна в краката на Харолд.
Едва по-късно Харолд научи, че кучето принадлежи на Фериа, а не на Лувейн и че Фериа му е подал командата да не убива влезлите през нощта, но в духа на киселото си настроение е забравил да уведоми Харолд. Типична безсмислена селска шега.
Фериа бе обезвредил кучето си не от любов към Харолд, а защото така повеляваше законът. Висшият съд на Ловния свят наскоро бе постановил, че предателството на едно човешко същество не бива да бъде анулирано от верността на животното, притежавано от него и дадено под наем на друго лице.