— За най-различни неща — отговори Професора. — Една от любимите ми теми е №32: „Защо човечеството не може да си позволи да се стабилизира?“.
— Добре звучи — каза Харолд.
— Вие сте интелигентен млад човек — подхвана Професора. — В тази лекция аз доказвам, че стабилизирането означава край на несигурността. Когато човек приключи с несигурността, той осъзнава, че неговото съществуване, поне така както си го е представял, е безсмислено. Виждаш ли, безсмислеността е враг на видовете, по-смъртоносен от самия дявол. Може да се спори, че великите индиански цивилизации от Средна и Южна Америка са изчезнали в резултат на чувството за безсмисленост, породено от нахлуването на испанците. В испанците те са видели нещо, което във физическо отношение никога не биха могли да надминат, дори не биха могли мъничко поне да наподобят. При условията, наложени от испанците като единствено реални, те били победени. Оттук безсмислието, оттук и изчезването на цивилизацията им. Те смятали, че испанците са богоподобни — не на племенно ниво. Според тях те били победени не от хора, а от богове.
Харолд кимна.
— Когато боговете унищожават нещо, измъкване няма.
— Това, което ги сразило — продължи Професора, — било Weltschaunung5 на новите технологии. Променящата света дейност, която идва с новите технологии и формира действителността.
— Дали не ви се намира нещо за ядене, Професоре?
— Канех се да ви задам същия въпрос.
— Тогава по-добре да продължим да вървим.
— Така е — каза Професора. — А докато вървим, мога да ви дам представа за лекция 16: „Относно загубата на автономност“.
— Давайте — подкани го Харолд. — Хареса ми как говорите, Професоре.
— Хората се оставят на любовта, войната, Лова — започна Професора — и всякакви други удоволствия или жестокости, за да скрият от себе си факта, че вече не са автономни, вече не са богоподобни, а ни по-малко, ни повече брънки от веригата на съществованието, състояща се от хора, амеби, газови гиганти и всичко останало. Има предостатъчно доказателства, че егоцентричните, вярващи в индивидуализма западни раси са в упадък вследствие най-вече на недостатъците в техните философии. Те твърде много се основаваха на интелекта. Интелектът бе подложен на проверка и се провали. Интелектът може да се окаже задънена улица в еволюцията.
— Да опитаме нещо друго? — предложи Харолд.
— Никой не знае какво всъщност става. Или по-точно знаем какво става поне тук, но не знаем какво означава, ако въобще означава нещо. Загубили сме мита за човешкото усъвършенстване. Продължителността на живота ни никога няма да стигне тази отпреди сто години. Твърде много стронциум има в костите ни. Твърде много цезий в дробовете ни. Вътрешните ни часовници са пренастроени да работят по-кратко време. Изобретателността ни не намира изход от ситуацията. Нашата гордост е шокирана от предчувствието на необратимото увреждане на расата. Положението ни е подобно на това на пациента, който, умирайки на операционната маса, все още се опитва да прави планове за бъдещето.
— Изключително задълбочено — каза Харолд. — Какво означава?
— Не бива да се взема твърде на сериозно — отговори Професора. — Моята публика обича някоя и друга високопарна хула.
— Наистина ми харесва как говорите — каза Харолд. — Част от нещата, които казвате, извикват определено странни картини в главата ми. Никога не съм си и представял, че е възможно човек да мисли нещата, които вие си мислите. Тъй да се каже, за мен тия неща, за които говорите, просто не съществуват.
— А кое съществува? — попита Професора.
Харолд се замисли.
— Ами просто горе-долу да знаеш какво трябва да правиш и да намериш начин да го направиш.
Професора кимна.
— Но няма ли също така и някакво присъствие вътре във вас, което наблюдава, коментира и най-после навярно поставя под съмнение това?
— Не, струва ми се, не — отвърна Харолд.
— Вие навярно сте социопат — каза Професора. — Човек, неспособен на чувства.
— Аа, и това не е точно така — противопостави се невъзмутимо Харолд. — Чувствам сума неща. Просто това не са същите неща, които вие усещате.
— Може пък да сте Новият човек — предположи Професора, но по тона му не можеше да се разбере дали говори сериозно, или се шегува.
— Може и да съм — съгласи се Харолд. — Хайде сега да потърсим нещо за ядене.
— Двустранен разкол в психиката? — каза Професора. — Слава богу, че сте, общо взето, приятелски настроен.
Минаха през развалините на една стара петролна рафинерия, която се простираше на километри. Не бе използвана от години. Тръбите бяха ръждясали. Бетонната настилка на огромните, подобни на паркинги пространства беше напукана. Всичко напомняше на гробище за гигантски машини. На Харолд му беше трудно да си представи за какво са ги използвали и защо са им трябвали толкова много.