Най-сетне гъсталакът свърши пред изпречилата се отвесна каменна грамада. С тежък жест Мокапор спря спътниците си, а той с двама доверени телохранители влезе в зиналия отвор на пещерата.
Мина доста време, докато отново се покаже. Тогава се обърна гърбом към множеството, после изведнъж се отпусна на колене пред черния вход.
— Поклонете се на предсказателя Котис! — промълви глухо той, но всички го чуха и паднаха ничком.
В тъмната дупка се появи, подкрепян от двамата телохранители, светият отшелник — белобрад старец с изпито, подобно на череп лице и стопени до костите ръце и нозе, които едва удържаха обвитото в бяла зейра тяло. Върху жълтата като пергамент кожа над глезените и китките личаха тъмни белези като червени гривни. „Като от вериги“ — помисли си неволно Спартак. Ала тозчас отхвърли тая мисъл. Какви вериги при главния жрец на Сбелсурд, първия съветник в царството, човекът посредник между бога и резоса, с власт, може би по-голяма от резоса…
— Чада мои — заговори с провлечен глас предсказателят. — Голяма беда е надвиснала над Медика. Орелът е разперил криле, дири плячка.
Орелът — това беше знакът на римските легионери.
— Новият враг не е лъв, който ще отстъпи, ако го посрещнеш с настръхнали копия. Врагът — това не са македонците, които и след като са те победили, пак можеш да прогониш. Това не са и келтите, които и след като са те завладели, да претопиш в себе си. Новият враг е като пълноводна река — надига се бавно. И бавно подмива брега, залива го, руши го. И няма сила, която да го отклони…
Множеството зашумя — едни недоволни от думите му, други — от безсилна ярост, убедени в правотата им.
— Какво да сторим тогава, лечителю на душите? — запита резосът. — Дай съвет, упъти ни!
Жрецът внезапно се олюля. Ала телохранителите го подкрепиха да не падне. Като че ли наистина щеше да падне. Това личеше от целия му израз, това издаваше глухият му глас — тих и безволев, и бавен, провлечен — нека Сбелсурд прости дръзката мисъл — като на старец, изпил кана вино.
— Що да сторите? — повтори напевно жрецът. — Има един път…
И млъкна.
— Кажи го, богочестиви! — зашумя множеството.
Той се опита да вдигне ръка. И всичко стихна.
— Сбелсурд иска пратеник. Да му разправи всичко, да го помоли за милост. И той ще помогне.
Над тълпата премина сподавен ропот. Нима пак човешка жертва? Не се ли настърви много на кръв Сбелсурд? Кого ли щеше да поиска пък сега?
Всеки пет години даките и гетите отправяха пратеник при своя бог Залмокс. Всеки пет години и дентелетите изпращаха свой избраник при Сбелсурд. От двадесетина години, откак царуваше Мокапор, и медите бяха приели обичая на дентелетите.
По този обичай жрецът посочва най-достойния момък. В земята забиват три копия с върховете нагоре. После четирима го хващат за ръцете и краката и го хвърлят върху им. Ако умре веднага — значи Сбелсурд е благосклонен. Ще го приеме и ще го изслуша. Ако не умре — значи е недостоен. И трябва да бъде пратен друг вместо него.
А напоследък вместо през пет години Сбелсурд взе да си проси жертви всяка година, та и по два пъти годишно. Не се ли замисляше, че така щеше да обезкръви племето, щеше да го лиши от най-добрите му младежи? Кой щеше да остане?
Изтече много време в такова тягостно мълчание.
Накрай гласът на Мокапор сякаш раздра тишината:
— Кажи ни го, богоизбрани! Кажи ни кого е удостоил тоя път с доверието си Единственият, Недостижимият, Всепобедителят!
Всички очи се впериха в немощния старец, който сега бе придобил власт над живота и на най-силните в племето. А той се бавеше, мълчеше. Виждаше се как се издуват и отпускат ребрата му, как се бърчи от страшна вътрешна болка сухото му лице.
Жрецът опита да отвори уста, ала оттам не излезе ни звук. Вдигна ръка. И тежко, безсилно я отпусна. После, поел дълбоко дъх, изхриптя:
— Спартак!
И се строполи на земята.
Жрицата на Дионис
Светилището, се гушеше между две каменни стени, сякаш нарочно изградени от някогашните циклопи да му пазят завет от зимните виелици и сянка от летните пекове. Гората, гъста, просечена само от една тясна пътека, го скриваше от хорските погледи зад завесата на изправените като копия на римска кохорта борове, сред които усукваха възлести клони разкривени многовековни мури. Каменно мостче прехвърляше бреговете на буйния поток, който се мяташе като затворен в клетка рис и изригваше облаци от запенени пръски. Зад булото на водния прах, грейнал в многоцветна дъга, мраморният градеж прозираше недействителен като сън. Но минеше ли се отвъд, прекрачеше ли се хлъзгавото, облепено с водорасли мостче, пътникът неволно спираше, омаян от красотата, що се откриваше пред очите му. Сръчните ръце на незнайни отколешни майстори бяха изваяли една малка скъпоценност на изкуството. Чудновати, вече канонизирани, нийде невидени, а само родени от въображението на художника барелефни химери на зверове и птици украсяваха бялата сграда: и нежните колони, наподобили туника на кръшна девойка; и леките им като облачета капители; и триъгълния фронтон; и нежния като моминска шевица фриз.