— Аз също, силен съм. В края на краищата… станах такъв!
Обзе я голяма, лъчезарна радост. Тя погледай брат си, изправен срещу вятъра, в пуловер с висока яка и панталони, прилепнали към бедрата му. Лицето му, опръскано с воден прах, изразяваше решителност и жажда. Сигурно беше щастлив, че се е освободил. Но той трябваше да отдаде този успех на своята воля или на своето равнодушие, докато тя чувствуваше намесата на Провидението. Тя го съжали, че се мисли сам в най-тежките часове. Не беше ли удивително, че тя и брат й си бяха възвърнали почти в едно и също време своята духовна сила? Всичко беше изтрито, изравнено, очистено пред тях, както върху този плаж след оттеглянето на морето. Те щяха да тръгнат отново в живота с ново сърце и пълна енергия. Дълго време те вървяха един до друг, мълчаливо, като вдишваха миризмата на солта и йода, заобикаляйки големи локви мъртва вода. От морето, което едва се забелязваше, долиташе глух грохот. Чайки кръжаха и кацаха там, близо до ивицата от пяна.
— Трябва да се приберем — каза Франсоаз.
— Веднага ли?
— Ами обядът? Маду сигурно ще вдига врява, че ни чака.
— Най-вече Даниел! Колко много нещо може да излапа той!…
Тръгнаха по обратния път, като се смееха. Отново Жан-Марк удължи крачка. Тя почти тичаше, за да върви редом с него. Силуети на търсачи на миди се очертаваха като черни петна върху блестящия сив фон на морето. И Жан-Марк събра няколко миди. Но те бяха празни. Франсоаз каза с колеблив глас:
— Знаеш ли новината за мама?
— Какво? Че отново е бременна? — изръмжа Жан-Марк. — Това е по-скоро безобразие, нали?
— Трябва да я разбираме, Жан-Марк.
— Прекалено изискване към мене!
— Даниел знае ли?
— Да, всъщност него никак не го интересува това. Чудак е тоя Даниел, не намираш ли? Има ужасно държане, говори все по-лошо и по-лошо…
— От възрастта е — каза Франсоаз.
В далечината се забелязаха първите кабини по Дървената алея. Ездачи препускаха край брега. Жан-Марк каза замечтано:
— Трябва да е чудесно да яздиш така по плажа… Но не с банда… а сам… Съвсем сам…
После, като смени тона, той попита:
— Кажи ми, твоят преподавател по руски… забравих му името…
— Александър Козлов.
— Ако се върнеш в курса по източни езици, пак в неговия клас ли ще бъдеш?…
— Да.
Той я изгледа с крайчеца на окото си, сякаш за да пресметне силата на нейната издръжливост. Тази братска загриженост я накара да се усмихне. Ездачите се приближаваха. Намело на групата, на голям черен кон, който живо подскачаше в тръс, беше едно русо момиче с нежно лице и тънка талия. Жан-Марк я проследи с поглед, извърна се, когато тя отмина с другите сред глухия тропот на копитата, и каза:
— Не е лоша! Видя ли?
— Да — каза тя със смях. — Много е красива!
— Забележи добре, че декорът е от голямо значение! — въздъхна той. — Свали я от коня й, отнеми й морето и плажа, накарай я да говори — какво ще остане от тази красота? Човек би трябвало да бъде влюбен само в определени мигове в дадено същество!
— Много е дълбоко това, което казваш сега!
— Не, идиотско е!
Той прескочи една черна греда, полузаровена в пясъка. Франсоаз заобиколи препятствието. Ситроенът ги чакаше зад кабините на Горските бани, на пътя, който се простираше успоредно с плажа.
Като се прибраха в Тюке, Жан-Марк и Франсоаз намериха Мадлен сама и разгневена. Един от фенеците беше избягал. Даниел тръгнал да го търси из селото.
— Какво ще правя с тия бедни животни?! — изстена тя. — Нормално те живеят в пустинята. Даниел дори не можа да ми каже с какво трябва да ги храня. Утре ще телефонирам на ветеринарния в Трувил, за да ми обясни…
Тя се клатушкаше с патериците от масата до кухнята, левият й крак, стегнат в гипс, стържеше по плочите. Другият фенек, завързан с верижка за радиатора, свит на пода, с носле върху лапите, гледаше виновно нейните разходки.
— Ужасно е! — прошепна Франсоаз. — При това движение сигурно ще бъде смазан от някоя кола!
— Ела! — реши Жан-Марк. — Ще организираме хайка около къщата!
— С една дума значи обядът ми пропада! — каза Мадлен, като запали цигара.
В същия миг вратата се отвори и Даниел влезе, понесъл тържествено беглеца в ръцете си.
— Ах! — извика Мадлен сияеща. — Дано поне не е ранен!
— Защо искаш да е ранен? — каза Даниел със смях.