— Тръгнах си не защото не бях съгласна с вас.
— А за какво?
— Защото… защото чувствах, че вие искате да ме въвлечете в спор, който беше мъчителен за мен.
— За доброволната смърт ли?
— Да, между другото…
— Трябваше да ми го кажете! Щях да престана, моя малка Франсоаз!
Погледът, който отправи към нея, беше изпълнен с голяма нежност. Всичко ставаше така просто, когато той го обясняваше! Изведнъж тя вече не знаеше за какво се бе разсърдила. Защото й беше говорил за нейното самоубийство? А после? Той разглеждаше нещата философски. Тя трябваше да се научи да спори за всичко свободно и изискано, ако искаше да се издигне до равнището на истинските интелектуалци като него.
— Сега много искам да ви призная — подзе той, — че тази тема е един от въпросите, които най-много ме вълнуват. Дори някога имах намерение да напиша едно есе. Но, обещавам ви, никога вече няма да я започваме. Имам толкова други неща да ви казвам, ако искате да си останем приятели!
— Да — каза тя съвсем тихо.
Няколко студенти го наблюдаваха, като се преструваха, че четат.
— Елате — каза Александър Козлов.
И властно затвори книгата пред нея.
Тя стана и го последва с чувство, че вече не знае какво иска. Но дори и тази безразсъдност беше успокояваща след душевното напрежение, в което я беше държало озлоблението й.
Навън блестеше студено, розово и мътно слънце. Улица „Сен Пер“ беше задръстена от три големи автобуса, заклещени в потока на колите. Александър Козлов поведе Франсоаз към кея. Слязоха чак до брега. Мястото на обичайната им разходка. Те не чувствуваха времето. И все пак сега не беше съвсем като преди. Александър Козлов мълчеше замечтано.
— Какво ви е? — попита тя. — Престанахте да говорите…
— Защото ме е страх.
— От какво?
— За да не ви засегна с някоя бунтарска дума! Седем пъти въртя езика в устата си и на седмия път се отказвам.
Тя се засмя.
— Глупаво е! Всичко мога да слушам!
Но той не изглеждаше убеден. Тогава, набирайки сили, сякаш за да преодолее някакво препятствие дълбоко в себе си, тя бавно каза:
— Исках да ви кажа, че за мене самоубийството е болест, която хваща неочаквано… Направила съм тази глупост, защото сигурно в този именно момент бог се е бил отвърнал от мене…
Тя се спря, задъхана и щастлива, че се бе изказала докрай.
— И дали също така, защото бог се е бил отвърнал от вас, вие дойдохте при мене, Франсоаз, преди няколко месеца с толкова голямо доверие?
— Не — прошепна тя. — Не ми се вярва.
— Но вие не сте уверена?
— Беше толкова отдавна!
— Не и за мене.
— Не искам повече да си спомням.
Направиха четири крачки в мълчание. Жителите на квартала разхождаха кучетата си покрай ивица земя, обрасла в трева. Някакъв клошар закусваше на една пейка.
— Какво смятате да правите по-нататък? — попита Александър Козлов. — Да се оттеглите от света, да избягате?
Тонът му отново беше хаплив, а погледът му остър — нещо, което тя не харесваше.
— Защо говорите така?
— Защото, след като намерихте отново бога, вие се отказахте от радостите на живота! Интересно е наистина, не за някои набожни души вярата е синоним на парализа или на липса на апетит. Те се страхуват от земното щастие, сякаш то осквернява Оня, който всъщност е създал земята.
— Аз не се страхувам от земното щастие — каза тя. — Но искам то да бъде трайно и чисто.
— Вие искате невъзможното!
— Не мисля, че е невъзможно за мене да се омъжа, да си създам семейно огнище, да имам деца…
Едно разлудувало се куче, което гонеше топка, се завря в краката им. Александър Козлов го отстрани и каза:
— Вие ме успокоявате, моя малка Франсоаз. Страхувах се, да не би да се стремите много нависоко! И как го виждате този човек, вашия съпруг?
— Не знам.
— Какво трябва да бъде главното му качество?
— Да бъде обичан от мене.
Той се закова намясто.
— А аз, Франсоаз, бях ли обичан от вас?