Тя счете за своя чест да бъде искрена.
— Да — каза тя. — Иначе вярвате ли, че щях да действувам така, както постъпих?
— А сега обичате ли ме още?
— Не.
— Защото ви разочаровах?
— Може би…
— Или защото се страхувате от мене?
— Страхувам ли се?… Защо да се страхувам?
— Ще ви кажа: вие имате впечатлението, че аз съм човек, на когото не може да се разчита, който не желае да се установи, да се обвърже, да изгради…
— Доста много сте ми повтаряли това вие самият!
— И ако днес ви уверя в противното?
— Не разбирам.
— Ако поискам да се омъжите за мене?
Удар разтърси Франсоаз. Тя се почувствува едновременно напрегната и разнежена, учудена, изплашена и изпълнена с щастие. Той каза каквото му е дошло на устата, луд е, трябва да бяга от него.
Тъй като тя мълчеше, той разтърси глава и избухна в лек смях:
— Защо не? Обичам от време на време да поставям отново в ред моите идеи, за които става дума! Достойнството на човека е да залага от време на време живота си на една карта! Да допуснем, че аз залагам всичко върху картата женитба. Въпросът е да се види какво ще излезе!
— Вие се подигравате с мене! — каза тя с едва доловим глас.
— Той отново бе станал сериозен.
— На себе си се подигравам, Франсоаз — изръмжа той. — На себе си и на теориите си. Не мога да си призная, че ви обичам. Въртя се около този очевиден факт и ръмжа от гняв. И вместо да ви направя щастлива, аз ви оскърбявам, причинявам ви болка… Не мислете повече за това! Ние няма да се оженим, защото вие не ме искате. Впрочем така ще бъде сигурно по-добре за вас. Аз нямам пукната пара, службата ми е малка, характерът непоносим… Ах, вие се изскубнахте хубаво от неприятностите! И аз също от противоудара! Елате!… Ще изпием една бутилка, за да отпразнуваме това!
Той я хвана за ръка и я завлече към каменното стълбище, което водеше до кея. Тя не можеше да разбере какво бе станало. Каква рязка промяна! Жонгльор ли, клоун ли! Обаче имаше толкова нещастен вид. Ръкавът на пардесюто му беше протъркан. Излязоха на улицата.
— Бистрото отсреща подхожда ли ви? — попита той.
На кръстовището блесна червена светлина, която спря изведнъж потока от коли. Те прекосиха тичешком кея Малаке.
Пред кафенето тя се спря, повдигна се на пръсти и каза:
— Не.
— Не искате ли?
— Не.
По лицето му се появи тъжна усмивка, която прикова погледа й.
— Толкоз по-зле.
— Ще се прибера вкъщи — прошепна тя.
Остави я да си тръгне. Тя направи три крачки, извърна се и го видя, че блъска вратата на бистрото.
VI
— Не ти ли омръзна? — попита Жан-Марк, като затвори тетрадката си по административно право.
— Да — каза Дидие Копелен. — Не познавам нищо по-гадно от това! Минаваме ли към гражданското?
Жан-Марк погледна часовника си: четири часът. Очакваше Валери дьо Шарнерай след половин час. Точно време, за да се подготви, да постави малко ред в стаята… Той не бе очаквал, че тя ще се съгласи да дойде в квартирата му още при първия разговор по телефона. Навярно не беше заета.
— Не — отвърна той. — Имам среща. Ще ме извиниш…
— Да, разбрах и трябва да се измъкна!
— Не чак толкова бързо!
— Някое момиче от факултета?
— Не.
— Спиш ли с нея?
— Не още!
— Във всеки случай не забравяй да дойдеш вкъщи тази вечер!
— Да, но късно — каза Жан-Марк. — Има някаква вечеря у баща ми. Обещах да присъствувам.
— Домъкни се, когато искаш, но знай, разчитам на тебе. Бих желал все пак да се запознаеш с Жаклин.
Камъчето бе изплюто: Жаклин! Откакто се бе уловил на въдицата на тази студентка по медицина, Дидие не беше същият: замислен, неспокоен, небрежен. Навярно имаше „сериозни намерения“ тоя глупак! Жан-Марк го тупна по рамото.
— Закълни ми се, че няма да извършиш глупостта да се ожениш за нея!
Дидие се размърда на стола, засмя се и вдигна ръка.
— Заклевам ти се!
— Дори ако е много хубава (а не се съмнявам, че е такава!), като се ожениш, ще провалиш всичко. Можеш ли да си представиш да следваш и да имаш жена вкъщи, а може би и деца? Не, драги мой, на нашата възраст човек не трябва да се обвързва с момиче. Имай куража да бъдеш малко мръсник в любовта! Иначе си загубен!