Най-сетне станаха от масата. Докато Мерседес сервираше кафето в салона, Жан-Марк привлече Франсоаз в един ъгъл и й пошепна:
— Би ли дошла с мене?
— У Дидие? Не съм поканена — каза тя.
— Как не, автоматически! Ще бъде много мило. Той ще ни представи едно момиче. Прави сондажи, за да се ожени за нея…
— Дидие иска да се жени? — извика Франсоаз.
И по лицето й се изписа такъв жив интерес, че Жан-Марк я изгледа с изненада: тя едва познаваше Дидие.
— Да — каза той. — Доста глупаво!
— Защо? Ако момичето е хубаво…
— Дори и да е хубаво! Бракът, нали знаеш…
— Невинаги!
— О, ако… Както и да е, но за нас… Когато човек има да учи…
— Да, разбира се…
— Значи ще те заведа?
— Много ми се иска, но може би не е много учтиво…
Бяха прекъснати от шум на разместване на мебели:
Дюхурионови бяха донесли диапозитивите, направени по време на пътешествието, и всичко необходимо за прожектирането. Поставиха прожекционния апарат върху един скрин, опънаха екрана върху огледалото над камината, наредиха столове за публиката. Господин Дюхурион регулираше височината на обектива. Госпожа Дюхурион, запазила си правото за артистичните обяснения, беше нервна, въодушевена, извънредно заета над класьорите със снимки. Жан-Марк се приближи до Карол и с тих глас й каза:
— Ще се измъкна.
— Веднага ли? — попита тя, като го стрелна с недоволен поглед.
— Да, обещах на Дидие да не закъснявам много. Пък ще заведа и Франсоаз…
— Но… но не е възможно! Не трябва да излизате и двамата!…
— Нямате нужда от нас, за да гледате снимките!
Беше казал тези думи бързо, за да преодолее страха, който изпитваше, когато се изправяше пред Карола. Веднага щом излезе от зоната на нейния поглед, на парфюма й, той си възвърна самоувереността. Дюхурионови и Шолузови, на които изказа съжалението си, че той и сестра му не ще могат да присъствуват на прожекцията, извикаха, че те двамата нищо няма да загубят, че на техните години могло да се правят много по-хубави неща.
— Тръгвайте бързо, мили мои! — каза им Карола със снизходителен тон.
— И Франсоаза ли излиза? — попита Филип.
— Да, така беше уговорено — отвърна сухо Карола.
И Даниел използува момента, за да се изпари: не бил преговорил материала за класното си по физика.
— Може ли да загасите? — попита госпожа Дюхурион.
Примирена, Карола седна до Моника Шолуз. През време на цялото пътешествие тя се бе измъчвала, като гледаше Пол Дюхурион да тича сред развалините с фотографическия апарат в ръка и като с картечница да стреля от упор по антични храмове и модерни селяни. И сега трябваше пак да понася шествието на същите тези изгледи, обяснявани от Колет. Лично тя мразеше фотографиите. Първо, защото намираше, че не е фотогенична. Второ, защото тези отражения на едно минало време предизвикваха в нея мисли за старостта и смъртта. „Ще дойде ден, когато от нас ще останат тези демодирани и смешни изображения“. Филип завъртя един ключ. Стана тъмно, блесна само белият правоъгълник на екрана. Карола чу как входната врата се затвори с глух шум: Жан-Марк и Франсоаза излязоха: „Прекаляват и двамата!“ — помисли си тя. И ги проследи с гняв в тяхното радостно бягство, далеч от възрастните, далеч от досадни занимания…