— Моля те да не правиш нищо с нотариуса, татко. Нито Александър, нито аз имаме лично богатство и…
— Това е принципен въпрос! — каза Филип с рязък тон.
— Вашият баща има пълно право! — преувеличи Александър Козлов.
Той се въздържаше да не се засмее. Филип му отправи за благодарност един мъжки поглед. После, след като бе регистрирал този първи успех, продължи със сериозен и плътен глас, сякаш намазан с масло:
— Навярно Франсоаз ви е казала, че желае — а това е съвсем естествено — религиозен брак?…
— Тя не ми е казала, но това се разбира от само себе си! — отвърна Александър Козлов с голяма радост.
След нотариуса кюрето! Тази последователност беше неизбежна. Имаше нещо величествено в тази буржоазна гадост.
— Вие сте православен, предполагам? — каза Филип.
— Няма значение! Ще стана католик, ако трябва!
— Не мисля, че ще бъде необходимо — прошепна плахо Франсоаз.
— Ще се осведомиш от кюрето на „Сен Жермен де Пре“, мила моя — каза Карол.
— Но да, ще отидем заедно! — каза Александър Козлов.
Той ликуваше, готов на всякакво лицемерие. А казват, че имало хора, които скучаели в живота си! Достатъчно било човек да излезе от своя коловоз, за да открие един нов свят. „Аз съм сред папуасите“ — реши той със злорадство. И любовта му към Франсоаз стана по-голяма, засъска като пламък, разгорян от вятъра. Карол му предложи още уиски. Той не бе забелязал дори, че беше изпразнил втората си чаша. „Ако приема трета, ще си кажат, че имам слабост към алкохола“.
— С удоволствие — отвърна той.
Тя наля уиски, газирана вода, взе ледени блокчета с една щипка. Филип се отпускаше щастлив, че бе водил разговора от край до край прямо и резултатно. И той остави да му налеят само два пръста уиски, но се отказа от водата. Изведнъж нямаше вече какво да си кажат. Усмихнаха се един на друг така, както се усмихват продавачът и купувачът след пазарлъка. Само Франсоаз вярваше на ангелите. Александър Козлов вдигна чашата си, като я погледна. Преди малко тя за пръв път го бе нарекла „Александър“. Една врата хлопна, после друга. Отпуснато русо момче с голяма коса влезе в салона.
— Ето и Даниел, нашия изследовател!
Стиснаха си ръцете. После говориха за Жан-Марк, за леля Маду… Изреди се целият Ейглетиеровски род. Александър Козлов намери, че от няколко минути не му е така забавно. Схруска един солен бадем, изпи чашата си и стана, за да се сбогува. Карол каза:
— Ще бъдете ли свободен да вечеряте утре с нас?
Тласкан от любопитство, Жан-Марк вървеше с големи крачки по улица „Бонапарт“. Какво означаваше тази бележка на Франсоаз, която бе намерил под вратата, когато се прибра от юридическия факултет? „Непременно трябва да дойдеш днес на вечеря вкъщи. Ще ти съобщя една голяма, една много голяма новина!“ Мислеше си, че като пристигне в седем часа, ще има време да говори насаме с нея. Но вкъщи? Мерседес му съобщи, че госпожицата още не се е прибрала. В същия момент вратата на кабинета се отвори.
— Ти ли си, Жан-Марк? Ела!
В стаята бяха баща му и Карол, усмихнати на фона на стари книги.
— Знаеш ли новината? — подзе Филип. — Франсоаз се омъжва.
Отначало зашеметен от удара, Жан-Марк прошепна:
— За кого?
— За преподавателя си по руски: Александър Козлов.
Изненадата на Жан-Марк преля в такъв силен гняв, че почувствува как ръцете му отмаляват и устните му треперят.
— Това не е възможно! — извика той. — Нима ще й позволите?
— А защо не? — каза баща му раздразнено.
— Защото този тип е много стар за нея!… Защото той няма пари!… Защото не знаем какъв човек е!…
Филип подхвърли с насмешка:
— Нима ще го упрекваш, че е от руски произход? Не съм мислил, че си с толкова ограничени възгледи!
— Аз го упреквам, че е точно противоположният тип на съпруг, какъвто подхожда на Франсоаз! Тя ще бъде само нещастна с него! Той се занимава с парадокси, той се подиграва с всичко, което тя уважава, той е загнил от пороци…
— Какво точно знаеш?
— Трябва само да го видиш!