Нарязаните плодове, които тя поднесе в една компотиера, бяха обилно полети с вишновка.
— Чудо на чудесата! — каза Александър.
Той си взе три пъти. Когато Франсоаз му сервираше, той я погали с ръка по врата. Този жест на спокойно господство Мадлен разтълкува като доказателство за сексуалната хармония между двойката. И все пак тя не се чувствуваше добре в това неподредено жилище, в което масата се допираше до леглото. Дали заради картината, водката и лекия руски акцент на Козлов имаше чувството, че не се намира във Франция? Франсоаз отново бе станала.
— Къде отиваш? — попита Александър.
— Разчиствам и подреждам съдовете, работа за две минути!
Той я задържа с ръка и я привлече към себе си. Тя седна на коленете му. Мадлен се почувствува излишна. Безсрамието на племенничката й я учудваше. „Защо трябва брачното щастие на младите да се изявява нагло? Те са убедени, че демонстрирането на тяхното щастие може да създаде само удоволствие на другите“. Притиснала се до рамото на Александър, Франсоаз показваше успеха си като актриса. Мадлен й се усмихна със стеснение. От няколко минути тя имаше желание да си тръгне. Беше сбъркала адреса. Не беше на гости на племенницата си. Намираше се тук по погрешка, сред една фалшива обстановка. Франсоаз скочи изведнъж, за да спре фенека, който търсеше начин да се вмъкне в кухнята. Александър взе животинчето от ръцете й.
— Ти си хубава, Жулия — каза той. — Коженото ти манто е луксозно…
Пръстите му се плъзгаха по козината. Усмихваше се с тъмен поглед, съсредоточен и блестящ, както когато говореше на Франсоаз. После наля една чаша уиски за себе си и друга за Мадлен.
— Последната! Уискито много добре замества коняка след ядене!
Пиха. Александър млясна. Мадлен, чиято уста бе пламнала, реши да остане още десет минути. Но не повече!
Когато съобщи, че ще си тръгва, нито Франсоаз, нито Александър я задържаха.
След като вратата се затвори, Франсоаз остана за миг замислена. Александър се беше отпуснал в един фотьойл и беше разкопчал яката си.
— Видя ми се странна леля Маду — каза тя. — Не толкова весела, както обикновено…
— Защо искаш да бъде весела?
— Не зная… Само като знае, че съм щастлива, тя би трябвало…
— Твоята леля Маду е една очарователна провинциална маниачка. Излязла извън своята среда, от своите стари вещи, от своите навици, тя не знае вече как да живее. Такава, каквато я видя, тя копнее само за едно: да се върне в Тюке!
— Ако я познаваше преди…
— Кога преди?
— Не знам… Преди… Преди две години, дори по-малко!… Ние сме се смели като луди с нея!…
Тя седна върху облегалото на фотьойла.
— Виждаш ли, човек не трябва да изпуска нито един случай да се забавлява! — прошепна Александър. — Това, което изпуснеш, никога няма да го хванеш!
— Защо казваш това?
— Заради нашето бъдеще.
— Тревожи ли те?
— Ни най-малко! Знаеш ли кого срещнах на излизане от института? Креспен, оня тип, с когото исках да издавам списание. Отидохме да се почерпим.
— И затова ли се прибра в девет часа?
— Да.
— Би трябвало да го кажеш, да се извиниш… Ние, Мадлен и аз, те чакахме…
Той повдигна вежди. Челото му се набръчка. Тя обичаше да прави изказвания, които го състаряваха.
— Права си! — измънка той. — Не помислих дори. Да, но защо ще правиш драми! Ти беше тук с леля си. Имали сте толкова неща да си казвате. Дали ще вечеряме в осем или в девет — какво значение има?
Франсоаз поиска да отвърне, но не намираше аргументи. Той имаше право; той винаги щеше да има право.
— Креспен отново ми говори за своята идея да издава списание — подзе Александър. — Имал хора, които били готови да хвърлят много пари в началото. Аз още веднъж го разубедих да не се впуска в тази авантюра.
— Защо?
— Сега списанията са отживели времето си.
— И ако въпреки това започне списанието, ще те вземе ли за сътрудник?
— Той много иска, но аз не съм съгласен. Съвсем нямам желание да се товаря с нова работа! Искам да имам време да живея!…
Той вдигна глава към нея. Седнала върху облегалката на фотьойла, тя стърчеше над него. Положението беше необичайно, забавно: ролите им се бяха разменили. Тя прочете в очите му необикновено, силно желание за безделие. Тревожеше я малко със своето безгрижие. Все пак и тук той имаше право. От три дни, откакто беше негова жена, тя не можеше да се познае. Абат Ришо, когато я изповядваше (дали се бе страхувала много от това изпитание?), й беше припомнил, че няма по-голям грях в света от греха срещу надеждата. След опрощението тя се бе почувствувала съвсем нов човек, изпълнена със сила, помирена със света и с бога. Но сега не мислеше вече за бога. Или по-точно — за нея бог се сливаше с живота. Нейните стремежи, нейните убеждения, нейната вяра я тласкаха с неудържима сила към мъжа, когото си бе избрала. Той беше нейната религия, в него се съдържаха всички мистерии. Да вярва в бога, значи да казва да, на Александър. Наведе се над това извънредно реално лице и затвори очи. Две ръце я обвиха. Тя беше вече само някаква материя да създава и да иска наслада. Той я повдигна и отнесе в леглото. Тя угаси нощната лампа. Той я запали отново. Тя прие тази светлина. И всичко, което той искаше.