Втора част
I
Шест часът. Дясната ръка на Франсоаз тръпнеше от умора. Тя поставяше валяка върху кофата боя. Оставаше да се боядисат цокълът, вграденият в стената шкаф, вратата… Много й се искаше да завърши всичко тази вечер. Това беше възможно само ако Александър не се върнеше много рано. Но той беше толкова непостоянен!… Два месеца, откакто бяха женени, а тя още не бе успяла да му втълпи, че трябва да бъде точен. Той излизаше, връщаше се и пак излизаше, както му хрумнеше. Колкото повече тя настояваше да бъде точен, толкова повече той закъсняваше. Когато се сърдеше, той, смеейки се, я наричаше малка еснафка. Всъщност тя трябваше да признае, че нямаше право да отдава значение на толкова смешните си изисквания за обеда и вечерята. Преди всичко не трябваше да се стреми да наложи в своя нов дом реда, на който бе свикнала при родителите си. Нейният баща бе делови човек, точен, категоричен, солиден, докато съпругът й беше мечтател, поет, бохем. „Никога не трябва да забравям това! Не трябва да се боря срещу това! Той е толкова себичен! Ако някой трябва да се промени, това съм аз, а не той!“ За да свързва двата края на домакинството, тя отскоро вземаше да преписва на машина вкъщи. Фирмата „Топ-Копи“ й плащаше малко, но за сметка на това й обещаваше постоянна работа. Програмата в Института за източни езици й даваше възможност да върши тази допълнителна работа. Както се бяха споразумели, беше се прехвърлила в групата на госпожа Шуйска. Съжаляваше, че не е вече в класа на Александър. Той беше толкова добър преподавател! Всички момичета бяха пленени от неговия чар. Въпреки това не ревнуваше. Толкова много му се възхищаваше. Изблик на любов я разнежи. „Когато се върне, ще бъде възхитен!“ Тя направи три крачки назад, за да прецени извършеното. Хванати по някакъв вълшебен начин, слънчевите лъчи се отразяваха като старо злато върху стените. Ефектът ще бъде още по-голям, когато стаята бъде подредена. Сега стари вестници, изпоцапани с боя, покриваха пода. Събрани в средата, мебелите приличаха на стръмна подводна скала. Едно огледало беше поставено полегато към един стол. То отправи към Франсоаз образа на слугиня. С кърпа на глава и с жълта боя по бузата. Тя се изсмя на работническия си вид, объркан, див и неспокоен, реши да се нахвърли върху вградения в стената шкаф. Беше извадила от него почти всичко, оставаше само голям куп хартия върху най-горния рафт, до който мъчно можеше да достигне. Покачи се на табуретката, протегна ръка, издърпа пакет прашни листове и ги хвърли върху масата. Те се разпиляха пред нея. Погледът й разсеяно проследи разпръснатите страници и се спря на едно писмо, върху което бе заиглена снимка на дете. „Но това е Александър!“ Същите очи, трапчинка на брадичката, усмивката му. Беше на около десет години или малко повече. Разнежена, тя се приближи до лампиона с вит крак, за да види по-добре. Между пръстите й писмото увисна под гланцираната снимка. Линиран бял лист, нежен почерк. Думите привлякоха вниманието й, без тя да съзнава, че ги чете:
… Все още не съм получила издръжката си за февруари… Наистина, Александър, ти прекаляваш… Мислиш ли, че мога да се справя, ако ти не ми помагаш?… Изпращам ти последната снимка на твоя син… Той е втори по правопис и трети по смятане… Тук приложено ти изпращам неговите бележки за срока… Все пак трябва да си дадеш сметка… Ако не на мене, то направи го заради него… Нашият малък Никола има право на…
Сломена, Франсоаз се видя седнала с писмото на колене. Лампата хвърляше остра светлина в стаята, разтурена като от стихия. Мебелите нагоре с краката, жълта бъркотия, миризма на боя, стари книжа, четки — краят на света. Александър имаше син и не беше й казал. Прочете датата на писмото: шест години вече! Коя бе тази жена? Тя стана, направи няколко крачки, като заобикаляше кофите с боя, седна отново съкрушена. Кога ли ще се върне? Щеше ли нейната роля да бъде винаги да го чака? Една разлудяла се муха се завъртя около лампата, отдалечи се и се лепна на стената. Крачетата й се изцапаха с жълта боя. Франсоаз я гледаше как се мъчи да се изскубне. После я освободи с върха на нокътя си. Мухата литна тежко и се върна върху лампата, за да изгори. Върху боята остана бледо петно. Какво да се прави? Как да му заговори? Времето минаваше, а тя не се помръдваше. Чуваше шума на къщата и под себе си, и над себе си, и отдясно, и отляво. Деца слизаха тичешком по стълбите и стените трепереха от това препускане. Сведе очи и машинално зачете заглавията на старите вестници, постлани в краката й: „Утре многоочакваната декларация на министър-председателя…“ Изведнъж изтръпна. Стъпки във вестибюла! Той е! Толкова рано? Вратата се отвори и Александър се спря на прага смаян.