— Къде трябва да поставя подноса, господине? — попита тя.
— На леглото. Благодаря, Агнес.
Тя излезе. Той си спомни, че за режима, който прилагаше, трябва да вземе сутрин на гладно едно диуретично лекарство. Флакончето беше на нощната му масичка. Две хапчета. Глътна ги.
Карол се появи с хавлиен пеньоар, прилепнал по тялото, и с розова кърпа, увита като тюрбан около косите. От нея лъхаше мирис на окосена трева. Лицето й без грим изразяваше бодростта на ума, свежестта на кожата, признаци на удоволствието, което изпитваше от тоалета си.
Тя се плъзна в леглото, постави подноса на коленете си, наля си кафе и мляко, захапа една препечена филия с масло, като повдигна лакомо горната си устна.
Филип пиеше сутрин само чай.
— Наистина ли нищо няма да хапнеш? — попита тя.
Той поклати отрицателно глава: режим! Държеше чашата в ръка и гледаше мрачно как в златистата течност се разтапя една таблетка захарин. Съвзе се от първата глътка силен и парещ чай. Достатъчни ли бяха някои всекидневни навици, за да се прогонят кошмарите? Когато тялото се върне към привичките си, духът лесно намира своя покой. Той се вгледа в Карол. Тя пиеше кафето с мляко, стиснала чашата с двете си ръце като дете. Над белия порцелан се виждаха само тъмносивите й очи. Пеньоарът бе разтворен над гърдите й. Беше спокойна, естествена, невинна. Телефонът иззвъня.
— Обади се — каза той.
— Не — каза Карол. — Ти.
Той стана и вдигна слушалката.
— Ало, татко? Как си?
Беше Жан-Марк. Филип почувства лека спазма в гърдите и прошепна:
— Добре… А ти?
— Много добре. Искам да те помоля: ще можеш ли да ми дадеш колата за днес?
— Къде ще ходиш?
— Вчера закъсах нещо с остин-купъра на Валери. Мисля, че делкото се е повредило. Днес е неделя, гаражите са затворени. Много глупаво! С приятели се бяхме уговорили да излезем на разходка. Така че ако може…
— Почакай — каза той, — ще говоря с Карол.
Затисна с ръка микрофона на слушалката и като се обърна към жена си, каза:
— Жан-Марк иска колата.
— А, не! — извика тя.
— Защо? Ще я използуваш ли?
— Да.
Филип вдигна слушалката към бузата си.
— Невъзможно, драги. Карол има нужда от нея. Съжалявам…
След като затвори телефона, той седна отново, преметна крак връз крак и помълча известно време. Карол изпи кафето си с мляко и постави подноса до себе си, на леглото.
— Какво смяташ да правиш днес? — попита той.
— Нищо.
— Тогава защо не пожела да дам колата на Жан-Марк?
— Не намираш ли, ме вече трябва да престанат тия разходки до Бромей за вдигане на крака? — каза тя с глух глас.
В нейния поглед имаше такава злоба, ме впечатлението на Филип беше, сякаш се намираше пред друга личност. Преобразяването бе станало като в театър. Но Карол бързо се върна в първата си роля. Усмихната, тя взе едно модно списание от нощната масичка, отвори го и заяви:
— Лятната мода ще бъде страшна тази година.
Филип влезе в банята. Докато се бръснеше, той чу Агнес да влиза, за да вземе подноса от закуската. Собственото му лице в огледалото го изненада. Той ли беше този мършав, похабен човек, чийто поглед молеше обяснение? Бързо се изми, навлече стария сив фланелен костюм, който обичаше да носи в неделя, и се върна в стаята, където Карол продължаваше да чете. Тя дори не вдигна очи към него. Той излезе, премина през салона и се запъти към кухнята.
Кухненските съдове бяха измити и подредени. Нищо не беше разхвърляно. Агнес бе излязла. Той отвори вратата и се заизкачва бързо по задната вътрешна стълба. Спирала от тесни стъпала се издигаше между мръсните стени. Стигнал до петия етаж, Филип се спря, за да отдъхне, после тръгна по коридор с нисък таван, осветяван тук-таме от капандури. Таванският етаж на тази къща беше лабиринт от резки завои, от необикновени чупки. Един лошо затворен кран ронеше сълзи над ръждясал леген. От общия клозет лъхаше силна миризма на зеле. Зад тънките врати спореха хора, радиоапарати свиреха с все сила. Между съкооператорите на много пъти бе повдиган въпросът да се почисти и боядиса този етаж на прислугата. Но никога не беше се стигнало до мнозинство, за да се извърши ремонтът.